Дженнифер Арментраут - Отпор

Ярки слънчеви лъчи проникваха през прозореца на спалнята в градската къща в подножието на Флатиронс. Ранен октомврийски сняг се белееше по върховете на планините.

Природата в Колорадо беше много красива — чист въздух и много дървета. Напомняше ми за дома, за стария ни дом, но тук имаше повече интересни места.

Като например „Старбъкс“.

Кафенето бе отворило врати отново преди два месеца — точно навреме за лате с тиква и подправки — сигурен знак, че човечеството продължава напред. Хората бяха най-устойчивите и упорити същества във вселената.

Урок, който луксианците, успели да се спасят от арумианците, бързо научиха. Няколко дни след битката, докато малката ни група се бе приютила в Северна Вирджиния и се опитваше да реши накъде да потегли, последните луксианци напуснаха Земята.

Денят на Страшния съд, но на обратно.

Часове наред светлините се стрелкаха нагоре в постоянен поток по целия свят. Гледката си заслужаваше, както и при пристигането им. Никога нямаше да го забравя.

Всички обаче знаехме, че тук бяха останали шепа луксианци, а и нищо не можеше да ги спре да се завърнат. Някой ден може би щяха пак да пристигнат, но ако бях научила нещо през последните две години, то беше, че не мога да гледам към бъдещето, ако живея в миналото.

Беше трудно.

Не минаваше и ден да не мисля за мама. С времето ставаше по-лесно, както след смъртта на татко, но имаше дни, в които нещо се случваше или се натъжавах, или просто ми се приискваше да си поговоря с нея. Тогава взимах телефона, понечвах да я набера и чак тогава си спомнях, че вече я няма.

В тези дни ми беше много тежко, изпълваше ме гняв или пък плачех. Мечтаех Етан да възкръсне, за да го сритам и да го убия пак. Понякога яростта, чувството на безпомощност и, боже, болката бяха непоносими. Ако не бяха Деймън и приятелите ми — моето ново семейство — животът щеше да бъде непоносим.

Хвърлих поглед през рамо.

Деймън се беше облегнал на таблата на огромното легло, което можеше да побере половината ми колеги от курса по икономика. Беше скръстил ръце зад главата си, гол до кръста и по избелели джинси, а аз със сигурност знаех, че това е цялото му облекло. Вгледах се в широките му гърди, в добре очертаните му мускули и матовата му кожа. И до днес не знаех как се бе сдобил с такова стегнато тяло. Колко ли коремни преси бяха необходими? Моите коремни преси се изчерпваха със ставането от леглото.

Или да си взема шоколад.

Или книга.

Но Деймън Блек… благодарение на него беше поносимо.

Смигна ми с едно зелено око. Повечето момчета биха изглеждали глупаво, но той го правеше секси.

— Харесва ли ти това, което виждаш?

Не го удостоих с отговор, а се съсредоточих в компютъра. Пръстите ми играеха над клавиатурата, и по-точно над бутона ентър. Сърцето ми препускаше както в деня, когато аз и Деймън си подадохме документите, а Колорадският университет най-сетне отвори врати и лекциите бяха възобновени.

Важно събитие в живота ни.

Все още мислех така.

Някога колежът ми се виждаше фантазия, но мечтата ни се сбъдна.

Аз и Деймън станахме колежани.

Никой от нас не бе решил каква ще бъде основната му специалност — още не знаехме с какво искаме да се занимаваме, но все някога щяхме да разберем.

— Хайде, давай — рече Деймън до мен и аз подскочих. Дъхът му развя няколко косъмчета на слепоочията ми. Дръпна ме за опашката, накланяйки главата ми назад. Целуна ме нежно и почти ме накара да забравя с какво съм се заела. Усмихна ми се.

— От седмици само за това мислиш. Хайде, натисни бутона.

Прехапах устни. Все още усещах вкуса му.

— Давай де. — Той взе една химикалка от бюрото и ме тупна по носа. Аз го цапнах по ръката, а той се засмя. — Твоят книжен дух ще получи книжен оргазъм.

Свъсих вежди.

— Това звучи… странно и доста грубо.

Той се изкикоти и пусна опашката ми. Загледа се в екрана на чисто новия ми „Мак Бук“, който бях готова да браня до последен дъх. Кръстих го Британи, защото компютърът трябваше да е момиче — красиво, лъскаво, червено. „Британи“ беше моето бебе.

И аз си го обичах.

Поех си дъх и размърдах пръсти. Деймън се подпря на креслото и се надвеси над мен. Топлината, която излъчваше, се спусна по гърба ми и ме накара да се усмихна.

Натиснах „публикувай“ и въздъхнах — на екрана се появи моят чисто нов блог.

— „Любимите книги на Кейти“ оживя отново. — Той ме целуна по бузата. — Същински книгоман.

Засмях се, сякаш някаква тежест падна от раменете ми.