Стефани Гарбер - Легендата

— Отговорът ти с нищо не ми помага да разкрия истинската самоличност на Легендата.

— Не съм свършил. Тъкмо щях да ти обясня. Магията пречи истинското му име да бъде изречено или разкрито, но то може да бъде спечелено.

Сякаш паяци затанцуваха с тънки крачета по кожата й, а едно от нарисуваните на китката й очи започна да се затваря. Затваряше се бързо, сякаш да й каже, че кредитът й намалява, но е на крачка от отговора, който търси.

— Как да спечеля името? — бързо попита тя.

— Трябва да участваш в следващия Каравал: Ако спечелиш играта, ще се изправиш лице в лице с Легендата.

Тела можеше да се закълне, че една от татуираните звезди около очите на Найджъл падна. Или пък джинджифиловият дим и силният тамян замайваха главата й и раждаха видения за живи татуировки.

Трябваше да си тръгне. Клепачите, нарисувани на китката й, се бяха затворили наполовина, а тя беше получила желания отговор — спечелеше ли Каравала, щеше да узнае името на Легендата. Ала нещо в последните думи на Найджъл породи нови въпроси.

— Това, което ми каза, пророчество ли е, или просто ме уведомяваш, че Легендата е наградата за победителя в следващия Каравал?

— По малко и от двете. — Бодливата тел, пронизваща устните му, се превърна в тръни, а помежду им разцъфнаха черни рози. — Легендата не е наградата, но ако спечелиш Каравала, първото лице, което видиш, ще е неговото. Смята лично да връчи наградата на следващия победител. Но помни, че победата в играта ще ти струва цена, за която по-късно ще съжаляваш.

Кожата й изстина — нарисуваните на китката й очи се бяха затворили напълно, а предупредителните думи на майка й прозвучаха отново в ума й: „Веднъж предсказано, бъдещето оживява и прави всичко възможно да се сбъдне“.

И тогава се стовари отгоре й. Вълна от умора, толкова силна, че я събори на възглавничките. Главата й се замая, а костите на краката й се разсипаха в прах.

— Какво става? — изохка тя. Опита да се надигне, дишаше трудно. Димът в стаята ли се беше сгъстил внезапно, или очите й се замъгляваха?

— Сигурно е трябвало да поясня — каза Найджъл. — Заклинанието на китката не отнема способността ти да спиш, а те кара да заспиш и така да ми прехвърлиш получената почивка.

— Не! — Тела направи опит да се отблъсне от възглавничките, ала полезрението й бързо се стесни и скоро не виждаше друго, освен подсмихващи се татуировки и подхилващи се свещи. — Не искам да проспя пътуването до Валенда.

— Боя се, че вече е късно. Следващия път не приемай толкова лесно сделка.

И претърпелите корабокрушение лодки бяха по-грациозни от Тела. Излязла бе някак от стаята на Найджъл, но краката й отказваха да вървят в права линия. Постоянно се блъскаше в стените. Удряше главата си в лампите, окачени на тавана. Пътешествието до стаята й беше изпълнено с толкова опасности, че тя изгуби, за пореден път, пантофките си. Но вече беше близо.

Вратата се олюля пред очите й, едно последно препятствие, което да покори.

Тела съсредоточи цялата си сила да я отвори. И…

Или беше сбъркала стаята, или вече сънуваше.

Данте имаше криле. И, майчице свята, тези криле бяха красиви — бездушно черни с жилки в среднощно синьо, цвета на погубени желания и паднал звезден прах. Беше с гръб към нея, миеше си лицето над умивалника или пък целуваше отражението си в огледалото.

Не беше докрай сигурна какво прави нахалникът. Очите й се затваряха упорито. Е, видя, че е без сако и риза, а на широкия му гръб се мъдрят чифт индигови криле.

— С тия неща си като ангел на смъртта.

Данте погледна през рамо. Влажна коса с цвета на черна лисица лепнеше по челото му.

— Наричали са ме всякак, но не помня някой да ме е сравнявал с ангел.

— Значи са те сравнявали със смърт, така ли? — Краката й отказаха окончателно и Тела се срина на прага. Тупна на пода с грозен звук.

От другия край на стаята долетя смях, деликатен, лек и категорично женски.

— Май припадна, като те видя.

Сега пък щеше да повърне. В стаята имаше друго момиче. Тела зърна изумруденозелена рокля и лъскава кестенява коса, преди Данте да закрие полезрението й.

Той поклати бавно глава.

— Какво е…

После погледът му се спря на двете затворени очи, нарисувани върху китката й.

Издаде звук, който можеше да мине за смях. Но Тела не можа да прецени дали е смях. Слухът я подвеждаше също като главата й. А после очите й биха отбой и се затвориха.

— Изненадан съм, че се е добрал до теб. — Думите на Данте долетяха от много близо, много тихи.