Стефани Гарбер - Легендата

Въздухът тежеше от сол и тайни. Тела си пое дълбоко дъх с надеждата, че и вечерта е поела от магията, която пропиваше „Изумруд“, кораба на Легендата.

Всичко в кораба лъхтеше на вълшебство. Дори издутите му платна изглеждаха омагьосани. Грееха червени денем и сребърни нощем, като плаща на вълшебник, и нашепваха за скрити тайни, които тази нощ Тела смяташе да разбули.

Пиянски смях долетя откъм палубата, докато тя се промъкваше в търбуха на кораба, за да намери гадателя Найджъл. През първата си нощ на борда направи грешката да заспи и чак на следващия ден разбра, че изпълнителите на Легендата си лягат призори и стават по залез-слънце като вампирите, за да са готови за предстоящия Каравал.

През първия си ден на „Изумруд“ Тела не научи нищо полезно, освен че Найджъл е на кораба. Още не го беше видяла обаче. Скърцащите коридори под палубата бяха като мостовете на Каравала, — всеки път водеха към различно място — и беше много трудно да се разбере кой в коя каюта е отседнал. Тела се питаше дали Легендата е уредил това, или капризните коридори са страничен резултат от непредсказуемото естество на магията.

Представи си как Легендата посреща със смях въпроса й, както и самата мисъл, че магията има по-голям контрол от него. За мнозина Легендата беше въплътена магия.

Когато пристигна на Острова на мечтите, Тела беше склонна да подозира всички. Джулиан например имаше толкова много тайни, че като нищо можеше да е Легендата, само че умря твърде бързо и с това сложи край на теориите й за него. Каспар, с искрящите очи и богатия смях, беше изиграл Легендата в последната игра и на моменти беше толкова убедителен, че Тела се чудеше дали не играе себе си. На пръв поглед Данте, почти нереално красив, изглеждаше досущ като Легендата такъв, какъвто Тела си го беше представяла. Лесно можеше да види във въображението си как широките му рамене изпъват черния фрак, а кадифеният цилиндър хвърля сянка върху лицето му. Но колкото повече мислеше за Легендата, толкова повече се питаше дали той изобщо носи цилиндър. Дали тази емблематична за него шапка не е поредната заблуда. Може би Легендата беше повече магия, отколкото човек, и може би Тела изобщо не го беше срещала в плът и кръв на острова.

Корабът се люшна и нечий смях прогони тишината.

Тела застина.

Смехът заглъхна, но въздухът в тесния коридор се промени. Вместо на сол, дърво и влага сега миришеше на нещо плътно и кадифено сладко. На рози.

Кожата на ръцете й настръхна.

В краката й се появиха листенца като изкусителна следа в червено.

Може и да не знаеше истинското име на Легендата, но бе наясно, че той обича червеното, розите и игрите.

Играеше ли си с нея? Досещаше ли се какво е намислила?

Неприятното усещане за хлад пропълзя от ръцете й към врата и главата миг преди Тела да настъпи с новите си пантофки листенцата. Ако Легендата наистина знаеше какво е намислила, едва ли би я насочил в правилната посока, пък и дирята от венчелистчета беше твърде съблазнителна. Водеше към врата с процеждащ се бронзов светлик.

Тела завъртя дръжката.

И светът се превърна в градина, в рай, създаден от цветя и вълшебна романтика. Стените бяха от лунна светлина. Таванът — от рози, които капеха към масата в средата на стаята, отрупана със сладкиши, запалени свещи и искрящо медено вино.

Ала всичко това не беше за Тела.

Беше за Скарлет. Тела се беше натрапила неволно в любовната история на сестра си, толкова романтична история, че да те заболят очите.

Скарлет стоеше в другия край на стаята, вдигнала глава към Джулиан. Рубинената й рокля с пищни поли беше по-ярка от розите, а кожата й засенчваше лунната светлина.

Нямаха очи за друго, освен един за друг. Скарлет докосна устните му със своите, а той я прегърна през кръста, сякаш най-после е открил единственото нещо, което иска да задържи завинаги.

Ето затова любовта беше толкова опасна. Тя превръщаше света в градина, така красива, че е лесно да забравиш колко нетрайни са листенцата на розите, нетрайни като чувствата, те рано или късно ще увехнат, ще умрат и ще останат само тръните.

Тела се обърна и си тръгна, преди друга жестока мисъл да се е родила в главата й. Скарлет заслужаваше да е щастлива. И може би щастието щеше да продължи дълго. Може би Джулиан щеше да се окаже достоен за нея и да спази обещанията си. Определено изглеждаше, че се опитва.

А и за разлика от нея Скарлет не беше обречена на несподелена любов от Принца на сърцата.