Дженнифер Арментраут: Основа

Отново горях. Беше по-зле от треската след мутацията, по-зле от обгазяване с оникс. Мутиралите ми клетки подскачаха нагоре-надолу, сякаш се опитваха да си проправят път през кожата ми. И може би наистина го правеха. Чувствах се така, като че ли тялото ми е разрязано и е широко разтворено. В устата ми се събираше влага.

Имаше и сълзи, осъзнах бавно.

Сълзи от болка и гняв — ярост, толкова могъща, че можех да я усетя в гърлото си. Имаше вкус на кръв. Или пък това наистина беше кръв. Може би преглъщах собствената си кръв.

Спомените ми след затварянето на вратите бяха неясни. Прощалните думи на Деймън кънтяха непрестанно в главата ми. Обичам те, Кейти. Винаги съм те обичал и винаги ще те обичам. Последва съскащ звук от затварянето на вратите, след което се оказах сама с арумианеца.

Мисля, че се опита да ме изяде.

Всичко потъна в мрак. После се събудих в този свят, в който дишането беше болезнено. Спомените за гласа му и думите му облекчаваха донякъде мъката. Но после си спомнях последната усмивка на Блейк, докато държеше колието от опал — моето колие от опал, което Деймън ми беше дал — точно преди сирените да загърмят и вратите да се затворят, и гневът ми се възпламеняваше. Бях заловена и не знаех дали Деймън е успял да се измъкне с другите.

Не знаех нищо.

Насилих се да отворя очи и примигнах срещу ярките светлини над главата ми. За момент не можех да видя нищо отвъд силния им блясък. Всичко бе в мъгла, но после се проясни и видях бял таван зад светлините.

— Добре. Будна си.

Въпреки пулсиращото парене, тялото ми се вкамени при звука на непознатия мъжки глас. Опитах се да погледна към източника, но през мен премина болка, от която свих пръсти. Не можех да помръдна врата си, ръцете и краката си.

Вледеняващ ужас пролази по вените ми. Шията, китките и глезените ми бяха оковани с вериги от оникс, които ме държаха здраво. Изригна паника, въздухът излезе от дробовете ми. Спомних си белезите, които Доусън бе видял около врата на Бет. Разтърси ме отвращение и страх.

Долових звук от приближаващи се стъпки и пред очите ми изникна лице, наклонено настрани, което засенчи светлината. Беше по-възрастен мъж, може би наближаваше петдесетте, с тъмна рядка коса, леко сивкава на слепоочията. Носеше тъмнозелена военна униформа. Над лявата страна на гърдите му имаше три реда пъстроцветни копчета, а вдясно се забелязваше крилат орел. Дори със замъглено от болка съзнание разбрах, че този мъж е важна личност.

— Как се чувстваш? — попита той с равен глас.

Примигнах бавно и се почудих дали говори сериозно.

— Всичко… всичко ме боли — изграчих аз.

— Заради оковите, както най-вероятно си се досетила. — Той се обърна към нещо или някого отзад. — Трябваше да вземем предпазни мерки, докато те транспортирахме.

Транспортирали са ме? Пулсът ми се ускори, докато се взирах в мъжа. Къде, по дяволите, се намирах? Още ли бях в Маунт Уедър?

— Казвам се сержант Джейсън Дашър. Ще те освободя, за да можем да поговорим и да те прегледат. Виждаш ли черните точки по тавана? — попита той. Погледът ми последва неговия и забелязах почти невидимите петънца — Това е смес от оникс и диамант. Знаеш на какво е способен ониксът. Ако ни нападнеш, ще запълним цялото помещение с него. Няма значение каква степен на поносимост си успяла да развиеш, в случая тя няма да ти помогне.

Цялото помещение? В Маунт Уедър усетих леко подухване в лицето. Не безкраен поток от оникс.

— Известно ли ти е, че диамантът има най-висок показател на пречупване на светлината? Макар да не оказва същия болезнен ефект като оникса, в достатъчно големи количества и в съчетание с оникс може да изцежда луксианци и да ги прави неспособни да използват Извора. И на теб ще подейства така.

Полезна информация.

— Помещението е оборудвано с оникс като предпазна мярка — продължи той, тъмните му кафяви очи се съсредоточиха отново върху моите. — В случай че някак успееш да стигнеш до Извора и да нападнеш някого от екипа ми. Не сме наясно с възможностите на хибридите.

Не бях в състояние да се надигна до седнало положение без чужда помощ, камо ли да нападна някого като нинджа.

— Разбираш ли? — Лицето му се изопна, докато чакаше отговор. — Не искаме да те нараним, но ще те обезвредим, ако представляваш заплаха. Разбираш ли, Кейти?