Дженнифер Арментраут - Основа

— Не ме ли очакваше толкова скоро?

— Деймън. — Доусън допря гръб на вратата. — Знам, че си ядосан.

От мен изригна нова вълна енергия и удари тавана на покрива. Дървото проскърца. Горе се появи цепнатина. Зрението ми се замъгли, докато Изворът се разпростираше из мен. Целият свят стана бял.

— Представа си нямаш, брат ми.

— Искахме да си в безопасност, докато решим какво да правим… Как да спасим Кити. Това е всичко.

Поех си дълбоко дъх и се приближих към Доусън, заставайки очи в очи с него.

— Нима сметнахте, че да ме заключите в колиба на територията на общността ще е най-доброто решение?

— Ние…

— Нима сметнахте, че това ще ме спре? — От мен се изстреля сила, тя се стовари върху вратата зад Доусън, откъсна я от пантите и я запрати в къщата. — Ще изгоря света, за да я спася.

Надигнах се от пода, подгизнала и измръзнала до кости. Нямах представа колко време е минало, откакто разпръснаха първата доза оникс и струята ледена вода ме събори по гръб.

В началото не възнамерявах да се предам и да ги оставя да правят с мен каквото си искат. Струваше си да изтърпя болката, дори и само за да не ги улеснявам. След като отмиха оникса от тялото ми и можех отново да се движа, се затичах към вратата. Усилията ми отново останаха безплодни. За четвърти път ме засипаха с оникс, а после ме заляха с ледена вода. Не можех да понеса повече болката.

Бях напълно прекършена.

Когато успях отново да се изправя на крака, пристъпих бавно към масата. Бях почти сигурна, че повърхността й е покрита с много тънък слой диамант. Парите, които бяха похарчили, за да оборудват това помещение с диамант, да не говорим за останалата част от сградата, сигурно бяха колосални. Това обясняваше защо страната ни имаше толкова дългове. Може би сега не беше моментът да мисля точно за това, но ониксът бе прерязал мозъка ми.

Сержант Дашър дойде и си тръгна. Замениха го мъже с военни униформи. Барети скриваха по-голямата част от лицата им, но доколкото можех да видя, не изглеждаха много по-стари от мен. Може би малко над двайсет.

В момента двама от тях се намираха в стаята, на бедрата им висяха пистолети. Бях донякъде изненадана, че още не са ме обсипали с приспивателни стрелички, но, изглежда, ониксът им осигуряваше нужния ефект. Единият с тъмнозелената барета стоеше до контролното табло и ме наблюдаваше. Едната си ръка държеше върху пистолета, а другата — до бутона на болката. Вторият мъж пазеше вратата, лицето му бе скрито зад сиво-кафява барета.

Поставих ръце на масата. През влажните кичури на подгизналата ми коса, пръстите ми изглеждаха прекалено бледи. Беше ми студено и треперех толкова силно, че се чудех дали имам треска.

— Аз… приключих — изхриптях.

Лицето на Сиво-кафявата барета потрепна.

Опитах се да се повдигна на масата, тъй като знаех, че ако не седна веднага, ще падна, но заради силното треперене на мускулите си залитнах настрани. За момент стаята се завъртя. Може би последствията от мъченията щяха да се окажат трайни. Почти се засмях. С какво щях да помогна на Дедал, ако ме бяха увредили безвъзвратно?

Доктор Рот бе останал в помещението през цялото време, седеше в ъгъла и наблюдаваше случващото се с изморен вид. Стана с апарата за кръвно в едната си ръка.

— Помогнете й да седне на масата.

Сиво-кафявата барета се приближи към мен, от стиснатата му челюст струеше решителност. Отстъпих назад в жалък опит да се отдалеча от него. Сърцето ми заби нереално бързо. Не исках Баретата да ме докосва. Не исках никой от тях да ме докосва.

Направих още една крачка назад с треперещи крака и тогава мускулите ми просто изключиха. Проснах се на пода, но тялото ми бе толкова сковано, че почти не усетих болка.

Сиво-кафявата барета сведе поглед към мен и от високата си позиция успях да видя лицето му. Имаше поразителни сини очи и макар да изглеждаше така, сякаш е извършвал тази процедура безброй пъти, в погледа му се долавяше състрадание.

Без да каже и дума, той се наведе и ме сграбчи. Миришеше на свеж препарат за пране, точно същият, който ползваше и мама. Очите ми се напълниха със сълзи. Преди да се опитам да го спра, което и бездруго щеше да е безсмислено, той ме стовари на масата. Когато се отдръпна, аз стиснах здраво ръбовете. Чувствах, че и преди съм била тук.

И действително беше така.

Дадоха ми чаша вода и аз я приех. Докторът въздъхна шумно.

— Приключи ли вече с упорстването?