Дженнифер Арментраут - Основа

Последва единствено болка — никога нямаше да изпитам нещо друго, освен болка.

Тридесет и един часа, четиридесет и две минути и двайсет секунди, откакто вратите се затвориха и отделиха Кити от мен. Тридесет и един часа, четиридесет и две минути и десет секунди, откакто я видях за последен път. От тридесет и един часа и четиридесет и една минути Кити беше в ръцете на Дедал.

Всяка изминала секунда, всяка минута и всеки час ме влудяваха.

Затвориха ме в тясна колиба, която си беше килия, оборудвана с всичко, което един луксианец ненавижда, но това не ме спря. Запратих вратата и луксианеца, когото оставиха на пост, в друга галактика. Горчив гняв отекваше у мен и сякаш заливаше вътрешностите ми с киселина, докато набирах скорост, прехвърчах край колибите и струпаните домове, затичан право към дърветата, обграждащи луксианската общност, която се криеше в сенките на Сенека Рокс. Не бях стигнал далеч, когато видях бяло петно да се отправя към мен.

Щяха ли да се опитат да ме спрат? Нямаше да стане.

Спрях рязко, а светлината се приближи и се завъртя около мен. Беше с формата на човек. Застана пред мен — луксианецът блестеше толкова ярко, че осветяваше тъмните дървета зад него.

Само се опитваме до те предпазим, Деймън.

Доусън и Матю, които ме зашеметиха в Маунт Уедър и после ме заключиха, също си мислеха, че така ще ме предпазят. Имах грандиозни сметки за уреждане с всеки от двамата.

Не искаме да те нараним.

— Срамота. — Вратът ми изпука. Зад мен се събираха още луксианци. — Аз бих ви наранил без притеснения.

Луксианецът пред мен протегна ръце.

Не е нужно да става така.

Не можеше да стане по друг начин. Освобождаването от човешката форма за мен беше като събличане на прекалено тясна дреха. По тревата се пръсна червен оттенък, напомнящ кръв.

Давай да приключваме.

Никой от тях не се поколеба.

Същото може да се каже и за мен.

Луксианецът се изстреля напред, петно от ярки крайници. Спуснах се под ръцете му и подскочих зад него. Улових китките му и изритах извития му гръб. Веднага след като луксианецът се просна на земята, друг зае мястото му.

Метнах се настрани, парирах атаката, наведох се бързо и се изплъзнах на косъм от ритник, предназначен за мен. Това ми харесваше — физическата битка. Влагах всяка частица гняв и безсилие във всеки ритник и удар. Пречупих още трима от тях.

Лъч светлина преряза сенките, насочен право към мен. Наведох се и ударих земята с юмрук. Наоколо се понесе пръст, шоковата вълна се разпростря, достигна до луксианеца и го запрати във въздуха. Скочих нагоре и сграбчих противника си, а той изстреля към мен ослепителна светлина, която за момент превърна нощта в ден.

Завъртях се и го метнах като гюле.

Той се блъсна в едно дърво и се строполи на земята, но бързо се вдигна отново на крака. Засили се напред и зад него просветна бяла светлина, подобно на опашката на комета. Запрати към мен енергийна топка с мощта на атомна бомба и нададе силен боен вик.

О, значи така щяхме да си играем.

Извих се настрани, светкавицата просветна, докато прелиташе край мен. Използвах Извора и стрелях на свой ред, без да възпирам силата си. Блъснах земята с крак, с което сътворих кратер и нова вълна, която събори луксианеца. Протегнах ръка и запратих сноп от Извора. Той се изстреля като куршум и удари противника ми право в гърдите.

Луксианецът се стовари на земята — жив, но разтърсван от спазми.

— Какво си въобразяваш, че правиш, Деймън?

Обърнах се при звука на равния глас на Итън Смит. Старейшината стоеше в човешката си форма на няколко метра от мен, до падналия луксианец. Тялото ми се разтресе от неизползваната мощ.

Не трябваше да заставате на пътя ми. Никой от вас не трябва да застава на пътя ми.

Итън скръсти ръце.

— Не е редно да застрашаваш безопасността на общността си заради земно момиче.

Направо ми идеше да го запратя на другия край на света.

Тя не е нещо, което възнамерявам да обсъждам с теб, когато и да било.

— Ние сме от твоята раса, Деймън. — Той пристъпи напред. — Трябва да останеш с нас. Ако тръгнеш след момичето само ще…

Протегнах ръка и сграбчих врата на луксианеца, който се промъкваше зад мен. Обърнах се към него и двамата придобихме човешки образ.

Очите му бяха изпълнени с ужас.

— Сериозно ли? — смръщих се аз.

— По дяволите! — прошепна той.

Вдигнах глупавия ревльо във въздуха и го захвърлих на земята. Наоколо се понесоха камъни и пръст, хвърлих поглед към Итън.