Дженнифер Арментраут: Основа

Сержантът не каза нищо.

Майка ми… Божичко, майка ми сигурно щеше да се побърка. Щеше да изпадне в паника, после в отчаяние. Никога нямаше да го преживее.

Притиснах челото си с длани и затворих очи.

— Не е редно.

— Ти какво очакваше да стане? — попита Дашър.

Отворих очи, дишането ми бе учестено.

— Мислеше си, че можеш да проникнеш в правителствено съоръжение и след това просто да излезеш навън и всичко да бъде наред, така ли? Че няма да има последствия от действията ти? — Той се наведе към мен. — Или че няколко хлапета, извънземни или хибриди, могат да стигнат толкова далеч без наше позволение?

Хлад разтресе тялото ми. Добър въпрос. Какво си бяхме въобразили? Предполагахме, че може да е капан. Аз лично се бях подготвила за нещо такова, но все пак не можех просто да оставя Бет да гние там. Никой от нас не би могъл да го направи.

Погледнах мъжа.

— Какво стана с… другите?

— Избягаха.

У мен се разнесе облекчение. Поне Деймън не беше заключен в някоя дупка. Това донякъде ме успокои.

— Честно казано, имахме нужда да заловим само единия. Или теб, или този, който те е направил мутант. Щом държим единия, ще спипаме и другия. — Той замълча за момент. — В момента не можем да открием Деймън Блек, но предполагаме, че това няма да продължи дълго. В резултат на нашите изследвания научихме, че връзката между луксианец и човек, у когото той или тя е предизвикал мутация, е доста силна, особено ако става дума за мъжки и женски индивид. А нашите наблюдатели свидетелстват, че вие двамата сте изключително… близки.

Облекчението ми бляскаво се срина на прах и пепел. Обхвана ме страх. Нямаше смисъл да се преструвам, че не знам за какво говори, но и не възнамерявах да потвърдя, че в моя случай луксианецът действително е Деймън. Никога.

— Знам, че си уплашена и ядосана.

— Да, несъмнено се чувствам точно така.

— Това е разбираемо. Не сме толкова лоши, колкото си мислиш, Кейти. Имахме пълното право да използваме смъртоносни оръжия, когато те заловихме. Можехме да убием приятелите ти. Не го направихме. — Той се изправи и отново скръсти ръце. — Ще видиш, че ние не сме врагът.

Те не са врагът? Те бяха врагът — много по-зловещ от цяло стадо арумианци — тъй като разполагаха с подкрепата на цялото правителство. Тъй като можеха просто да грабнат някой човек и да му отнемат всичко — семейството, приятелите, целия му живот — и това да остане безнаказано.

Бях напълно прецакана.

Когато осъзнах положението, упоритото ми желание да не се съпротивлявам се изплъзна през пръстите ми и изчезна напълно. Заля ме мощен ужас, превърна се в паника и създаде грозна каша от емоции, захранвани от адреналин. Инстинктите поеха контрол над тялото ми — не тези, с които бях родена, а тези, които се появиха, след като Деймън ме бе излекувал.

Скочих на крака. Мускулите ми запротестираха от болка, главата ми се замая, но аз останах права. Докторът се дръпна назад, лицето му побеляваше, докато се протягаше към стената. Сержантът дори не мигна. Не се боеше от моята напереност.

Повикването на Извора трябваше да стане лесно, имайки предвид бурните емоции, които се надигаха у мен, но не последва приток на енергия — подобен на този, който човек изпитва, когато се намира в увеселително влакче и му предстои рязко спускане — дори не почувствах електричество по кожата си.

Нямаше нищо.

Частичка от реалността се промъкна през мъглата от ужас и паника, която ме обграждаше, и аз си спомних, че не можех да използвам Извора тук.

— Докторе? — обади се сержантът.

Затърсих някакво оръжие, прелетях покрай него и се отправих към масата с малките инструменти. Не знаех какво ще правя, ако успея да изляза от това помещение. Вратата може би беше заключена. Не мислех за времето отвъд настоящия миг. Просто трябваше да се измъкна. Веднага.

Преди да успея да достигна подноса, докторът удари по стената. Последва ужасяващо познат звук от изпускане на газ. Нямаше друга индикация. Нито мирис, нито промяна във въздуха.

Но онези малки точки по стените и тавана бяха разпръснали оникс и нямаше как да се измъкна. Скова ме ужас. Поемането на въздух раздираше гърлото ми от болка и разтърсваше цялото ми тяло. Сякаш бях напръскана с бензин и запалена, огън бушуваше по кожата ми. Краката ми не издържаха и коленете ми се стовариха върху облицования с плочки под. Изпълненият с оникс въздух изгаряше гърлото ми и разсичаше дробовете ми.

Свих се на топка, дращех с пръсти по пода, разтворих уста в беззвучен писък. Тялото ми се тресеше неконтролируемо, докато ониксът нахлуваше във всяка клетка. Нямаше край. Нямаше надежда, че огънят ще бъде потушен от бързата мисъл на Деймън. Тихо шептях името му, отново и отново, но отговор не последва.