Дженнифер Арментраут - Основа

Не желаех да отговарям, но пък исках да се измъкна от проклетите ониксови окови.

— Да.

— Добре. — Той се усмихна, но не особено приятелски.

— Не искаме да ти причиняваме болка. Не това е целта на Дедал. Въобще не сме такива. Може би в момента не ми вярваш, но се надявам с времето да разбереш кои сме. Да проумееш истината за нас и луксианците.

— Малко ми е трудно… да го повярвам точно сега.

Сержант Дашър, изглежда, прие думите ми без възражения, после се протегна към нещо под студената маса. Последва силно изщракване и оковите се вдигнаха сами и се отдръпнаха от врата и глезените ми.

Въздъхнах немощно и бавно вдигнах треперещата си ръка. Цели части на тялото ми бяха или вкочанени, или свръхчувствителни.

Той постави длан върху ръката ми и аз потръпнах.

— Няма да те нараня — каза той. — Просто ще ти помогна да седнеш.

Имайки предвид, че почти нямах контрол над треперещите си крайници, не бях в състояние да протестирам. Сержантът ме изправи за няколко секунди. Сграбчих ръбовете на масата, за да престана да треперя, докато си поема няколко глътки въздух. Главата ми увисна на врата ми като мокър парцал, а косата ми се плъзна по раменете и закри помещението за момент.

— Сигурно си леко замаяна. Ще ти мине.

Когато вдигнах глава, видях нисък оплешивяващ мъж, облечен с бяла лабораторна престилка. Стоеше до врата, чиято черна повърхност бе толкова блестяща, че отразяваше помещението. В едната си ръка държеше хартиена чашка, а в другата — нещо, което приличаше на ръчен апарат за измерване на кръвно.

Бавно обходих с очи стаята. Напомняше на странен лекарски кабинет, оборудван с малки масички, върху които имаше инструменти, шкафчета и черни маркучи, окачени на стената.

Когато сержантът повика мъжа с бялата престилка, той се приближи към масата и внимателно задържа чашата пред устата ми. Отпих жадно. Хладката течност облекчи болката в гърлото ми, но аз я погълнах толкова бързо, че получих пристъп на кашлица — шумен и болезнен.

— Аз съм доктор Рот, един от лекарите в базата. — Той остави чашата настрани, протегна се към джоба на престилката и извади стетоскоп. — Просто ще ти преслушам сърцето. После ще ти премеря кръвното.

Подскочих леко, когато притисна студения метал към гърдите ми.

След това го постави на гърба ми.

— Поеми си дълбоко дъх. — Когато го направих, той повтори инструкцията. — Добре. Протегни ръце настрани.

Направих го и веднага забелязах червения белег около китката си. Имаше още един на другата ми ръка. Преглътнах мъчително, извърнах поглед, тъй като бях на косъм да изпадна в паника, особено когато погледнах сержанта в очите. Те не бяха враждебни, но принадлежаха на непознат. Бях напълно сама — с непознати, които знаеха какво представлявам и ме бяха заловили с определена цел.

Кръвното ми налягане сигурно беше неимоверно високо, тъй като сърцето ми се тресеше диво, а и стягането в гърдите едва ли подсказваше нещо добро. След като докторът свали апарата за кръвно, поех няколко дълбоки глътки въздух и после попитах:

— Къде съм?

Сержант Дашър сключи ръце зад гърба си.

— Намираш се в Невада.

Взрях се в него и стените — изцяло бели, с изключение на блестящите черни точици — сякаш се приближиха към мен.

— Невада? Това е… на другия край на страната. В различна часова зона.

Мълчание.

После се досетих. Заглушен смях излезе от устните ми.

— Зона 51?

Отново последва мълчание, сякаш те не можеха да потвърдят съществуването на подобно място. Скапаната зона 51. Не знаех дали да плача, или да се смея.

Доктор Рот прибра апарата.

— Кръвното й е малко високо, но това не е изненадващо. Иска ми се да направя по-обстоен преглед.

В съзнанието ми нахлуха спринцовки и всякакви гадни неща. Бързо се плъзнах от масата и се дръпнах от двамата мъже, като едва съумявах да се задържа на крака.

— Не. Не можете да направите това… Не можете…

— Можем — прекъсна ме сержант Дашър. — С правомощията, дадени ни от Патриотичния акт, можем да арестуваме, транспортираме и задържим всеки, човек или не-човек, който представлява заплаха за сигурността на страната.

— Моля? — Подпрях се на стената. — Аз не съм терорист.

— Но представляваш риск — отговори той. — Надяваме се да променим това, но както виждаш, правото на свобода ти е било отнето в мига, в който са те превърнали в мутант.

Краката ми поддадоха, аз се плъзнах по стената и се проснах на пода.

— Не мога… — Съзнанието ми не успяваше да го възприеме. — Майка ми…