Дженнифер Арментраут - Основа

Старейшината бе пребледнял.

— Биеш се със себеподобните си, Деймън. Това е непростимо.

— Не ти искам прошка. Мамка му, нищо не искам от теб.

— Ще бъдеш прокуден.

— Познай какво? — Пристъпих назад, като хвърлях поглед към луксианеца на земята, който вече се размърдваше. — Не ми пука.

От Итън се понесе гняв и спокойното, почти миловидно изражение се изпари.

— Мислиш, че не знам какво си направил на онова момиче? Или какво е направил брат ти на другото? Вие двамата сами си навлякохте тези беди. Ето затова страним от хората. Те носят само неприятности. Ти също ще ни донесеш неприятности, заради теб хората ще се загледат твърде старателно в нас. Нямаме нужда от това, Деймън. Поемаш голям риск само заради един човек.

— Това е тяхната планета — отвърнах аз и се изненадах от собствените си думи. Но бях прав. Кити го бе казала някога, аз просто го повторих. — Ние сме техни гости, приятелче.

Итън присви очи.

— Засега.

Наклоних глава настрани при този отговор. Не трябваше да съм гений, за да се досетя, че това е предупреждение. Ала в момента имах друг приоритет. Кити.

— Не тръгвай след мен.

— Деймън…

— Казвам го сериозно, Итън. Ако някой тръгне след мен, няма да съм така добронамерен, както сега.

Старейшината се подсмихна.

— Нима тя е толкова ценна?

По гърба ми премина студен вятър. Без подкрепата на общността щях да бъда напълно сам, нямаше да ме приемат в нито една от колониите. Новината щеше да се разпространи бързо, Итън щеше да се погрижи за това. Но не се поколебах нито за миг.

— Да — заявих. — Тя е по-ценна от всичко .

Итън си пое рязко дъх.

— Нямаш повече работа тук.

— Така да бъде.

Завъртях се и поех тичешком през дърветата към дома си. В съзнанието ми цареше хаос. Нямах план. Просто знаех, че ми трябват някои неща. Например пари. И кола. Не можех да тичам пеша през целия път до Маунт Уедър. Връщането вкъщи щеше да е трудно, тъй като щях да се сблъскам с Доусън и Ди. Бях убеден, че ще опитат да ме спрат.

Нека само опитат.

Но докато се изкачвах по скалистия хълм и набирах скорост, думите на Итън отекнаха в главата ми. Вие двамата сами си навлякохте тези беди. Така ли беше? Отговорът бе точно под носа ми. И двамата с Доусън поставихме момичетата в опасност просто защото проявихме интерес към тях. Не очаквахме, че те ще пострадат, нито че лечението ще ги превърне в нещо особено, в нещо различно както от хора, така и от луксианци. Но и двамата бяхме наясно с рисковете.

Особено аз.

Точно затова отблъснах Кейти в началото, вложих особено старание да я задържа далеч от Ди и мен. Отчасти заради случилото се с Доусън, но и защото опасностите бяха многобройни. И все пак замъкнах Кити в моя свят. Държах я за ръка и я съпроводих дотук. И ето какво спечели тя от всичко това.

Не трябваше да става така.

Трябваше аз да бъда пленен в Маунт Уедър. Не Кити. В никакъв случай.

Изругах тихо и забелязах осветен от луната къс земя, секунди преди да изляза от гората. Забавих крачка.

Отправих поглед към къщата на Кити и усетих свиване в гърдите.

Къщата бе тъмна и тиха, както в годините, преди Кити да се нанесе. Никакъв живот — просто мрачна и празна обвивка на дом.

Спрях пред колата на майка й, въздъхнах, но това не облекчи болката в гърдите ми. Знаех, че съм незабележим в мрака. А ако хората от министерството на отбраната или Дедал ме търсеха, нямаше да се съпротивлявам. Щях да ги оставя да ме отведат, това само би направило нещата по-лесни.

Ако затворех очи, можех да видя как Кити излиза през прага с онази смешна тениска с надпис МОЯТ БЛОГ Е по-ДОБЪР ОТ ТВОЯ. С онези панталонки. С онези крака…

Боже, държах се като пълен задник с нея, но тя не се отдръпна от мен. Нито за миг.

В моята къща светна лампа. След секунда предната врата се отвори и Доусън застана на прага. Вятърът донесе тихата му ругатня.

Трябваше да призная, че Доусън изглеждаше хилядократно по-добре от предишния път, когато го видях. Тъмните сенки под очите му почти бяха изчезнали. Беше си върнал част от теглото. Отново бе почти невъзможно човек да ни различи, като изключим факта, че той имаше по-дълга и по-рошава коса. Изглеждаше като милион долара. Нали си бе върнал Бетани.

Знаех, че това е злобно, но не ми пукаше.

В мига, в който стъпалата ми докоснаха стълбите, от мен изригна шокова вълна. Тя разби цимента и разтърси дъските.

Лицето на Доусън побеля и той отстъпи крачка назад.

Заля ме злобно чувство на задоволство.