Сара Холланд - Евърмор

— Не. Ти ще бъдеш съдена — погледът й преминава за кратко покрай мен, отправя се на метри към надгробния камък на Роан и обратно към мен. Отново за момент си мисля, че усещам присъствието на мъртвите около себе си, очите на Роан, на лорд Евър и на всички други, на мъртвите, които са тук и не са тук, в този живот и в предишния, и в по-предишните, простиращи се петстотин години назад. Ина иска единствено същото, което искам и аз. Истината.

— Роан беше мой приятел — казвам й аз, емоцията задавя гласа ми, но аз се заставям да я преглътна и да бъда силна заради нея. Тя също е загубила всичко и аз не бива да се разпадам, дължа й го. Както Лиъм стори с мен най-напред, като ми сподели за Алхимика, така и аз й подавам истината малко по малко. — Той беше убит, за да стигнат до мен. Защото някой вярваше, че това ще ме нарани.

— Кой? — настоява тя презрително, нищо че сълзите трептят в очите й, заплашвайки да потекат. Ина прави крачка към мен, мъча се да не отстъпвам дори когато ножът се приближава. — Говорих с другите слуги. Те ми разказаха колко мразиш семейство Гърлинг. И колко много хора са мислели, че обичаш Роан, откакто сте били деца.

Принуждавам гласа си да остане нетрепващ.

— Вярно е. Не мразех Роан. Никога не съм го мразила. Този, който го уби… — как мога да й кажа това? Как може тя да ми повярва? Но Ина не отмества очи от мен — непримирими и питащи — така че аз издържам на погледа й и казвам: — Каро го уби, Ина. Тя уби него, а също и майка ти.

Цветът изчезва от бузите й, макар че тя не разхлабва захвата си около острието. Наблюдавам лицето й отблизо, боейки се да се надявам, докато тя разсъждава върху думите ми. Мисълта преминава през лицето й като облак, носещ се по небето.

— Защо? — най-сетне проронва тя. Гласът й е тих, но с лекота разсича тежката, напрегната тишина, която ни заобикаля в гробището. — Защо тя би сторила подобно нещо?

Вкопчвам се във факта, че не ме нарича умопомрачена, сграбчвам онази тънка нишка надежда и я стисвам с цялата си сила. В черепа ми гръмовно трещят неща, които мога да кажа, като всяко от тях звучи по-абсурдно от следващото. Но сега, след като доверих на Ина началото на истината, не мога да спра дотук. Би било грешно да й откажа продължението. Поемам си дълбоко дъх и протягам длани към сестра си.

— Тя искаше да ме нарани — изричам бавно. — Трудно е да ти обясня защо, но с Каро се познаваме от много дълго време. Още отпреди ти да дойдеш в Евърлес. Не мога да кажа, че го разбирам, но се опитвах. — Вдишвам. — Но помисли назад във времето. Можеш ли да ми кажеш кой е първият ден, в който си срещнала Каро?

Ина присвива очи. Не проумява. И докато тишината се обтяга между нас, лицето й се сбърчва, а очите й се разширяват. Мога да позная какво прави сега: тършува из спомените си, издирвайки първия ден, в който красивата зеленоока слугиня с приятен глас е влязла в живота й. Ала не може да намери отговор, защото…

— Винаги е била там — казвам аз колебливо, оставяйки края на изречението да се издигне нагоре като въпрос. — Тя винаги е била там, нали?

Ина не отговаря, но виждам как думите ми достигат до нея, как прозира истината в тях и тя я провокира да потръпне леко.

На свой ред продължавам настойчиво:

— Защото тя винаги е била там. Тя е била до майка ти, преди ние да се родим. Тя никога не се променя. Следи за всичко. Наблюдава. Очаква.

Ина все още мълчи, ръцете й се стягат около лъскавата дръжка на ножа и аз не мога да си представя как се е чувствала, какво ли е било за нея да расте сама в дворец, а майка й и приятелката й да изчезват през странни промеждутъци от време. Спомням си обноските, които мъртвата кралица и Каро демонстрираха помежду си, необичайната, мълчалива зависимост, с която обикаляха една около друга, като почти никога не си разменяха и дума. Предполагам, че Ина е била свикнала с тези действия, след като ги е виждала всеки ден, но съзирам как въпросите й се оформят сега, когато се вглъбява повече в думите ми.

След това обаче тя сякаш ги изтиква настрана. Вирва брадичката си към мен.

— Очаква какво?

— Мен — казвам аз, което е вярно в известен смисъл. — Каро и аз… ние сме врагове. Не я познах, когато за първи път дойде в Евърлес, както и тя мен, но в крайна сметка тя научи коя съм. — Поемам си дълбоко дъх, от който гърдите ме заболяват, и се напрягам да сдържа сълзите, събиращи се в очите ми. — Тя уби Роан, за да ме нарани, защото мислеше, че го обичам. А майка ти, покойната Кралица, го знаеше, ето защо Каро уби и нея, след като се увери, че аз ще бъда обвинена.