Сара Холланд - Евърмор

Тогава нещо докосва гърба ми, нещо студено, малко и остро, което ме кара да се скова.

— Обърни се! — дочувам ниския шепот и се обръщам.

За да видя Ловеца, който стои пред мен.

В дробовете ми се събира писък, но съм решена да не го изпускам. Той стои там с маска и качулка, на една ръка разстояние от мен… и върхът на ножа му е на сантиметър от гърдите ми. Мъртвешки застинал е, не виждам дори движението от дишането му. Сякаш е призрак, оръжие на мъртвите, което идва да предаде Алхимика на правосъдието.

Ловеца се хвърля към мен — плът, мускули и кости — и всичко е твърде реално. Аз едва го избягвам навреме. Чувствам тежестта и топлината на човека под черната коприна, чувам как ножът му пее във въздуха, а после плавния му, сковаващ ме от страх удар, когато пронизва земята. Той пак се устремява към мен.

Аз се препъвам назад, все още вдървена и бавна от сгърчването ми върху студената земя. Гърбът ми докосва някакъв надгробен камък, аз наполовина падам зад него, снишавайки се надолу, и следващото замахване на Ловеца с ножа едва се разминава с лицето ми. Изправям се на крака и тръгвам заднешком, стараейки се да не се извръщам от него и вдигайки ръце, докато вървя. Засенченото лице на Ловеца поглъща очите ми. Не мога да откъсна взор от него. Разтреперана си спомням фигурата, която се опита да ме удави. По някакъв начин това мрачно пространство, където би трябвало да бъдат очите му, е по-плашещо от което и да било лице.

Той отново се насочва към мен с ножа и този път избивам острието от пъхнатата му в ръкавица ръка. Ловеца не пропуска нито миг, хвърля се към мен, разпервайки облечените си в кожа, насочени към гърлото ми ръце.

Падаме заедно на земята, той е отгоре ми. През черната коприна на наметалото му усещам твърдостта на бронята — кожата или метала, обвити около тялото и ръцете му… засилващи болката, която идва с всеки удар, докато се борим. Ботушите с метални върхове на Ловеца намират пищялите ми, лактите му се забиват в ребрата ми, ръцете му в ръкавици се протягат към гърлото ми, по-силни от собствените ми ръце, увити около китките му. Изпод маската се разнася накъсано дишане и аз едва смогвам да го чуя, погълнато от собственото ми учестено дишане и блъскането на сърцето в ушите ми.

Ловеца продължава да е отгоре ми, ръцете му отблъскват собствените ми ръце в устрема си да докопат трахеята ми, малки, покрити от ръкавици, яростно силни. Гърдите му се издигат срещу моите и за първи път главата ми се прояснява достатъчно, за да осъзная, че тялото му е по-дребно и по-леко, отколкото съм си мислила.

После Ловеца се смъква от мен, скача към ножа, който е паднал в тревата на няколко крачки от него, и се изправя с лице срещу мен… а след това, без да пуска оръжието, вдига едната си ръка, за да отметне назад качулката си.

Дъхът ми секва в гърдите. Познавам тази къса, къдрава коса… тя смъква маската, позволявайки на коприната да падне долу.

Ина.

Несъзнателно сядам и ножът изсвистява в дъга назад, за да се насочи към мен. Ина Голд, сестра ми, кралицата на Семпера, стои пред мен, а лицето й е едновременно спокойно и осветено от ярост. Тя диша тежко през разтворените си устни, а бузите й са силно поруменели. Но ръката й е абсолютно непоколебима, когато вдига острието на моята височина.

— Ина — гласът ми излиза пресипнал. Облекчение, радост и страх се сплитат на възел в гърдите ми. — Ина, как…?

— Не говори! — изсъсква тя в злобен шепот. — Как смееш? Как смееш да идваш тук, където е погребан Роан?

Затварям уста и я отварям наново, опитвайки се да дишам, опитвайки се да мисля. Ина. Моята приятелка, моята сестра. Откъде мога да започна, когато тя ме гледа с такава омраза в очите? Съжалението се надига на вълни в мен: смятах, че ако я излъжа, ще я защитя. Направих го от любов… но никога не биваше да й позволявам да мисли, че аз съм убийца. Защото сега чувствам въздуха между нас гъст и непреодолим, гневът и омразата в очите й са по-болезнени от всички удари, които току-що си разменихме.

— Не го убих аз — е това, което излиза най-накрая. Изречени на глас, думите звучат жалки, макар да знам, че са истина.

Ръката на Ина потрепва, но погледът й остава върху мен непоклатим и изгарящ.

— Разбира се, че не — казва тя и гласът й е разяждащ като киселина. — Предполагам, че той и майка ми са решили да се самоубият.

— Ина, ти можеше да ме убиеш. Сега и там при реката — казвам дрезгаво аз. Цялото тяло ме боли, но аз се оттласквам от тревата и се изправям на крака бавно, бавно, без да откъсвам очи от нейните. — Но не го направи.