Сара Холланд - Евърмор

— Лъжкиня. Лъжкиня! — и ножът наново е опрян в гърлото ми. — Смяташе, че ще повярвам ли?

Затварям очи. Може би това е краят… и си мисля мрачно, че е много по-добре да умра от острието на Ина, отколкото от това на Каро. Може би страхът от смъртта размътва мозъка ми, защото ми хрумва друга идея.

— Ина, може ли да се опитам да ти покажа истината? Ако съумея да го направя, ще ми повярваш ли?

Тя примигва.

— Как?

Ина има желание да ми повярва, убедена съм в това. Затварям очи и внимателно вземам ръката й в своята. Споменът е моменти, а моментите са време — мисля си аз, канализирайки думите на Стеф, представяйки си как вкарвам Ина в тях.

Бавно… бавно… то започва да действа.

Държейки я под контрола си, нагазвам в спомените и един след друг те започват да влизат и излизат от фокус на повърхността на ума ми. Каро в Евърлес, наблюдаваща как течното злато на моето време танцува по пода; Брайърсмор — първо скицата му, а сетне високият пронизителен писък на нашата майка Наоми; Роан на колене, острието на Каро, което е притиснато до гърлото му…

Дръпвам ръката си от Ина и се навеждам напред… обратно в гробището. Тя се взира в мен с широко отворени очи и стъклен поглед.

— Съжалявам, Ина — казвам аз и докосвам едва доловимо ръката й, усещайки твърдостта на бронята под наметалото на Ловеца. Знам, че думите не могат да предадат всичко, което чувствам, съжалението и тъгата за Роан и дори за Кралицата, както и колко съжалявам, че тя бе въвлечена в това, че бе наранена от последиците. — Толкова съжалявам за всичко.

Клепачите й се затварят за миг, гърдите й се вдигат и спускат бързо под наметалото. Съзирам как се опитва да се овладее и това кара нещо в мен да се сгърчи. Но най-накрая тя се предава и оставя емоцията да се разлее върху лицето й. Нозете й се подкосяват, тя се строполява върху гърдите ми и някак в мен се прокрадва убедеността, че от много дълго време е чакала това да се случи.

Хващам я. Хващам я и не я пускам.

Седим с часове на парцела на Гърлинг. Аз разказвам на Ина за онова, което се случи след нощта, в която посетихме вещицата в Лаиста. Тя ми казва, че Илайъс ще се възстанови… и дори само заради абсолютната сила на впечатляващата й непоколебимост аз й вярвам. Докато си кажем докрай нещата, които имаме за споделяне, денят вече е избледнял и ярката луна е изгряла. Една част от мен се възхищава на това, че дванайсет живота и всичко, което съм преживяла, откакто избягах от Евърлес, могат да бъдат описани подробно за толкова кратко време.

Ина продължава:

— Винаги съм смятала, че има нещо в теб. Откакто те срещнах в Евърлес. Някаква тайна, някаква тъга.

Напомнянето за нашето време, прекарано в Евърлес — толкова простичко в сравнение със сега — кара сърцето ми да потръпне и аз свеждам очи. Може би и аз като Ина нося емоциите и на лицето си, само че не съм преживяла нищо друго освен тайни и тъга, така че не мога да направя разлика.

— Тогава не знаех за… за себе си. Баща ми току-що беше умрял. Започвах да разбирам, но не знаех.

— Не е нужно да ми обясняваш. Не разбирам напълно всичко за Алхимика и Магьосницата, но ти вярвам.

Едва не я питам защо. Най-невероятното нещо от всичко е това мъничко доверие, с което ме възнагради. Ала сълзите ме задавят и аз не казвам нищо.

— Това поне обяснява защо Каро се промени след смъртта на майка ми — додава Ина. — Единственото, за което говори сега, е отмъщение. Иска да събера армия, Джулс, да свикам войници от всеки град и село в Семпера. Говореше и за нашествие в други страни, за разпространяване на кръвното желязо и по техните брегове. Тя източваше кръв от невинни. Никога преди не е била толкова кръвожадна.

— Била е — изведнъж не мога да срещна очите на Ина, ето защо надзъртам надолу към тревата. — Тя просто не го е показвала досега. Каро каза, че ще убива, докато не открие онзи, който ще ме сломи. Всеки, когото обичам или който ме обича, е в опасност. Толкова много хора, които са се опитали да ме защитят, са умрели заради това.

Ина надниква към мен, а сетне отмества очи.

— Смяташ ли, че всичко е било лъжа?

— Не знам — приятелството ми с Каро продължи едва няколко седмици, преди да науча коя всъщност е тя в Евърлес, но Ина я е познавала от години. Извиквам в съзнанието си лицето на малкото момиченце, което ме доближи край реката. Сладко, открито. Но колкото и упорито да се мъча да задържа образа му, една по-възрастна Каро го прогонва.

Ина смогва да се усмихне тъжно.