Сара Холланд - Евърмор

— Когато си помисля за онова, което сме споделяли, съм сигурна, че беше истинско. Поне нещо от него. Беше я грижа за мен.

— Тя те изложи на опасност, изпращайки те като Ловеца.

Ина поклаща глава.

— Аз исках да изляза и да те намеря. Идеята да облека този костюм, беше моя — тя гледа встрани от мен, докато говори. — Каквито и отвратителни неща да е сторила, Каро винаги е виждала една част от мен, която другите не забелязваха. Тя беше единственият човек, който не се отнасяше с мен като с някаква порцеланова кукла. Сякаш… виждаше силата в мен. — И Ина замлъква замислено. — Вероятно защото толкова дълго време е подозирала, че аз съм Алхимика.

— Убедена съм, че не е така — изричам отривисто, вярвайки в това с всяка фибра от тялото си.

Ина въздъхва:

— Да знам, че не всичко е било лъжа, влошава нещата. Тя трябваше да бъде моя приятелка — прошепва, а гласът й е тих и сподавен. Бузите й блестят от сълзи.

Взирам се в лицето на Ина прекалено дълго, все още завладяна от знанието, че ми вярва… някак, въпреки всичко… ми вярва, както ми вярваше и Амма. Тя ме гледа с доверие и очакване на лицето, като че бих могла да знам какво да предприема след това. Изведнъж ме пронизва неистов, пламенен копнеж по Лиъм. Лиъм, който винаги е наясно как да постъпи после.

— Какво ще правиш с Лиъм? — пита Ина. Възможно ли е да е прочела мислите ми по изражението? — Ти се интересуваш от него, нали? Обичаш го…

— Не го казвай… — прекъсвам я бързо и непрестореният страх в гласа ми я подтиква да замълчи. — Моля те!

Ала Ина никога не е била от онези, които си замълчават.

— Мислиш ли, че той е човекът, чиято смърт ще разбие сърцето ти? — пита ме нежно тя.

Преглъщам.

— Не знам — макар че всичко във вътрешностите ми крещи, че думите ми са лъжа.

— Но какво следва сега, Джулс? Как мога да ти помогна?

— Трябва да намеря оръжието, което ще я убие — проронвам аз.

Ина стисва челюсти.

— Налага се да се върнеш в Евърлес.

Грабвам ръката й, не желаейки нищо повече от това да стоя тук, до сестра си. Не че нямам желание да отида — искам го повече от всичко — но също така искам да поостана с Ина още малко, защото не знам какъв гняв може да стовари Каро върху мен, когато се възправя срещу нея.

— Просто искаш да видя Лиъм — промърморвам аз, за да скрия онова, което действително мисля. Каро ме познава. И знае, че рано или късно ще се върна на мястото, където започна всичко това.

Ина се засмива и оставя главата си да лежи на рамото ми.

Някаква струйка дим привлича погледа ми, издигайки се във въздуха пред надгробния камък на Роан. Заинтригувана, пристъпвам напред, за да установя, че подареният ми от Стеф камък се е озовал в локва от разлято вино. И се разтваря.

Ина ме следва.

— Това кръвно желязо изпари ли се?

— Не. Това беше дар, даден от Алхимика много отдавна. Символ, който да показва истинското лице на злото. — Димът увисва неподвижен във въздуха над него. Обзета от някаква идея, събирам още няколко чаши с вино от гроба на Роан, изсипвам ги в една обща, а после пускам в нея това, което е останало от черния камък. Точно както бих постъпила, ако слагах еднодневна монета от кръвно желязо в следобедния чай на лейди Сида.

Виното веднага започва да пращи и искри. Димът става по-плътен и се усуква. За мой потрес той сякаш придобива форма във въздуха пред нас и бавно обрисува образа на мъжко лице. Устните му са тънки. Има дълбоки, тъмни гнезда, където би трябвало да бъдат очите му. С Ина вдишваме едновременно.

— Това ли е… Кой е това? — пита тя, останала без дъх. — Никога не съм виждала нещо подобно.

— Лицето на истинското зло — отговарям аз, отдръпвайки се ужасена, докато образът сякаш отваря уста, за да се засмее… после мигом избледнява и изчезва, като че никога не е бил там. Примигвам.

Кой друг би могъл да бъде освен Евър?

Ина стисва ръката ми и това ме откъсва от мислите ми.

– Права си… ще се върна в Евърлес — казвам аз, като този път влагам нотка на непреклонност в думите си. — Ако оръжието не е там, тогава може да има някаква друга истина, която ще ми помогне да я победя.

В това се таи някакъв мрачен смисъл. Трябва да сложа край на нещата там, където започнаха… научаването на всичко това. Както и на историята на Алхимика и Магьосницата.

— А после какво, Джулс?

Поглеждам към Ина и съзирам страха и надеждата си, отразени в очите й.

— А после ще приключа с това — промълвявам.

Тя изглежда сериозна.

— Не си длъжна да се изправяш пред нея, още не, ако не си готова. Можеш да се върнеш в Шорхейвън с мен…