Сара Холланд - Евърмор

— Къде са всички? — питам аз, без да се замисля, а инстинктивният ми страх от войниците е изместен дълбоко извираща паника.

— Ми… милейди — заеква мъжът. — Заради вечерния час, който пожелахте. Никой жител на Евърлес не бива да напуска леглото си след залез-слънце.

Освобождавам захвата си около ръката му и в стомаха ми се завихря ужас. Колко ли са страдали хората в Евърлес — благородници и слуги — заради мен?

Отдалечавам се от него, налагайки си да държа главата си високо вдигната и походката си спокойна, независимо колко съм обезпокоена. Имена, искания барабанят в ума ми — Там, Беа. Чувствам се разкъсана, теглена в различни посоки… кухните, спалнята на прислугата, конюшните. Но едно притегляне е по-пронизващо и по-неотложно от другите, убедеността впива ноктите си в гърдите ми. Лиъм.

Трябва да открия Лиъм. Да му разкажа какво знам. Да се уверя, че е в безопасност.

И въпреки че всичко в мен крещи да намеря първо оръжието, знам, че ако нещата не се получат така, както ми се иска, това може да е сетният ми шанс да го видя, да му кажа как се чувствам. Да се сбогувам с него.

Когато се убеждавам, че стражът вече не се мярка наоколо, хуквам. Не спирам, докато не се озовавам в крилото, където се помещават стаите на всички от семейство Гърлинг, мрачни и притихнали като останалата част от имението.

Не съм се качвала тук, откакто бях малко момиченце, а дори и тогава само веднъж или два пъти — когато Роан оставаше наказан в стаята си след някое дребно провинение и викаше своите приятели сред децата прислужници да му донесат лакомства от кухнята. Споменът изплува от нищото и скръбта по изгубените ни детски години ме удря като шаран в ребрата. Облягам се на вратата, за да го разсея… и после замръзвам, когато от другия край на коридора се разнася звукът от извисяващи се гласове.

Поглеждам натам и осъзнавам, че най-величествената и голяма врата, която може да води само към покоите на лорд Никълъс, е открехната, а вътре блещука слаба светлина.

— Питам отново — изръмжава някой с дрезгав от алкохола глас, когото разпознавам като лорд Никълъс. — Как можеш да се надяваш да упражняваш каквато и да било власт след тези събития? Името Гърлинг е потъпкано.

— Това все още е моят дом, не на Каро или на Айвън — гласът е на Лиъм. Залива ме смесица от облекчение и новопоявил се страх и аз почти несъзнателно се присламчвам по-близо до вратата на лорд Никълъс. Неприятен хлад преминава през мен, когато нещо в стаята се разбива — подобно на чаша върху маса. После се чуват стъпки и преди да смогна да помисля или помръдна, Лиъм се втурва ядосано в коридора. Разполагам с време само да видя, че изглежда измъчен и изтощен, а под очите му има тъмни петна като сенки, но той завива по коридора, обзет от някаква лична скръб, напълно незабелязващ присъствието ми.

Без да съм го обмислила, тръгвам след сянката му по коридора… и към стаята му. Вратата е широко отворена и разкрива голямо помещение, което на пръв поглед изглежда по-малко заради лавиците с книги по всички стени, чието съдържание прелива в купчини под прозорците. Щом вратата се затваря зад нас, настъпва момент, в който единственото, което чувам, е биенето на собственото ми сърце и ревът на кръвта в ушите ми; единственото, което виждам, е, че Лиъм се обръща към мен, а лицето му е засенчено от променливата светлина на нощната му лампа, но не достатъчно, та да прикрие страха, който разцъфва в очите му, преди той да го потисне.

През него осезаемо преминава тръпка и той се отдръпва в средата на осветената си от свещите стая. Следвам го почти несъзнателно. Никога преди не съм била в стаята му и с болка си спомням колко мъничко знам за живота му. Хиляди жадно забелязани неща ме блъсват веднага. Всичко е по-неподредено, отколкото съм очаквала. Единият край на килима е обърнат нагоре и той вероятно постоянно се спъва в него, заровил глава в някоя книга. Има бюро и нощно шкафче, отрупани с хартии, както и легло. Завивките на леглото му са износени, но не и дрипави, и се питам дали ги има, откакто е бил дете. Освен това са скупчени една върху друга и усукани, което в комбинация с тъмните кръгове под очите му ме кара да предположа, че въобще не спи.

— Лиъм — прошепвам аз.

— Мислех, че може и да те видя скоро тук — казва той с нисък и груб глас. — Ела да ме убиеш, Кралице моя? Или, Каро, ти ли си това?

Отначало съм объркана, но после проумявам, че Лиъм смята, че аз съм Ловеца. Той прави крачка към мен, а дланите му са разтворени и празни встрани до тялото му. Трепери съвсем слабо, но очите му горят гневно и живо.