Сара Холланд - Евърмор

Обръщам се и тръгвам. Както и когато пристигнах, коридорите на Евърлес са пусти и ги няма слугите, които обикновено би трябвало да ги изпълват в този час. Ала не съзирам и стражи. Може би уважението към семейство Гърлинг и тяхната скръб е достатъчна причина, за да се махнат хората на Каро от жилищното крило. Може би.

Слизам две стълбища по-надолу и се озовавам в източното крило на основния етаж. Имам смътното усещане, че съм близо до библиотеката, но замъкът ми се струва променен, което ме прави несигурна. Тишината е зловеща. Всичко наоколо изглежда така, сякаш би трябвало да има нощни звуци — далечното суетене на хора, заети със своите домакински задължения или крачещи в стаите си, припукването на огъня в камините и проскърцването на стените, докато се наместват. Но няма нищо, като че нещо се е спуснало върху имението и е задушило всичките му деликатни шумове.

Или може би причината е в мен. Долавям, че някак чувствата ми са разбъркани и пренаредени, крайностите, между които се мятах през последните няколко часа — блаженството с Лиъм, ужасът от Каро — ме дърпат и отварят пукнатини във възприятията ми. Зрението ми е по-изострено и всяко най-малко движение — потрепваща завеса, примигваща лампа — ме провокира да се извръщам мълниеносно наоколо. Но слухът ми е притъпен и не мога да усетя пода под краката си, нито студения въздух наоколо. Сякаш способността ми за докосване все още е обзета от спомена за ръцете на Лиъм върху мен, както и за моите върху него… за онази буйна топлина.

Когато се сещам да огледам обстановката около себе си, осъзнавам, че съм близо до трезора. Резбованата врата към съкровището на Гърлинг се издига в другия край на коридора, а двамата стражи от двете й страни наблюдават приближаването ми с ококорени очи. Спомням си с благодарност, че според Лиъм трезорът е празен, хазната е източена и се надявам, че те няма да се замислят особено много защо съм тук. Единият кимва към другия, сковано бързо движение, след което се завъртат пъргаво на петите си и поемат в обратната посока.

И аз оставам сама.

Почти без да съм убедена какво точно върша, аз се приближавам до вратата на трезора и поставям ръцете си върху дървото. Твърде мрачно е, за да видя наистина дърворезбите, но това няма значение — мога да усетя сложността им под пръстите си, допълвайки изображенията, запечатани в паметта ми. Спускащите се скъпоценни камъни, изваяните танцуващи жени с техните диплещи се коприни.

Лицето на татко проблясва в ума ми. Никога не съм виждала тялото му след смъртта му, никога не съм виждала петната от мава по ръцете му, следите от опитите му да влезе в този трезор. Той заплати с живота си, за да извади една малка книга или може би, мисля си и потръпвам, нещо, което се крие там. И ето, на практика вратата стои отворена.

Изпълва ме убеденост: това е мястото, където започна всичко.

И моето пътуване към откритието, че аз съм Алхимика, и историята на Алхимика… е моята история. Нещо ме привлича да прекрача прага на тази изваяна, сияеща врата, някакъв почти животински инстинкт, извиращ някъде по-дълбоко от костите ми. Затварям очи и претърсвам в ума си, защото вече познавам чувството, подсказващо, че съм била тук, преди да стана Джулс. Много преди това.

Какво се крие там?

Виждам вериги, виждам решетките на някаква древна килия. Жестокото лице на някакъв човек, сурово и набраздено, взиращо се в нас през пролуките. Но не мога да кажа кое е само историята, която съм чувала толкова много пъти, и кое е истинско.

И тогава, както очаквам, ужасът ме връхлита, напирайки внезапно отнякъде дълбоко, дълбоко в мен. Простиращ се толкова надълбоко, колкото и желанието ми да вляза в трезора… още по-дълбоко. Образите излитат от съзнанието ми и потъват в мрака, споменът за отдавнашен вик отеква в ушите ми. Сякаш всичко, което се крие зад тази врата в паметта ми, е прекалено потресаващо дори за да го нося със себе си, като че съзнанието ми се мъчи да ме защити, скривайки от мен част от спомена зад дебела завеса.

Отдръпвам ръце от вратата, сърцето ми бие силно в ушите, но ужасът не избледнява. Замъкът сякаш се мести и пренарежда около мен, крехката утринна светлина се оттегля, стените се извисяват по-близо, светът се свива около тялото ми, сякаш съм в капан в корема на някакъв грамаден, пръхтящ звяр. Чувам някакъв нисък женски смях, като че идващ през дълъг тунел, чувам тропота на конски копита. Сякаш Каро и всичките й войници са вече тук и се спускат към мен по самите коридори на Евърлес.