Сара Холланд - Евърмор

Камъкът е студен под ръцете и раменете ми, когато те докосват стената. По-студен, отколкото би трябвало да бъде. И изглежда така, като че тунелът се стеснява, макар че това може да е само плод на моето въображение. Обзема ме клаустрофобия, когато светлината отдолу избледнява и изчезва, оставяйки само несигурното трептене на фенера.

Стълбата се издига все по-нагоре и по-нагоре, докато не се оказва, че съм се изкачила толкова високо, колкото мога да стигна. Въздухът става влажен и мирише на пръст като онзи в хранилищата за кореноплодни зеленчуци под кухнята, което обаче не би трябвало да е така, когато е толкова близо до слънцето. След това, когато нозете ме заболяват и пръстите ми се свиват като нокти на животно, той се променя отново, става по-студен, а миризмата на пръст се преобразява в нещо странно, металически кисело като стара кръв. Дишам тежко, задъхването ми се учестява с теснотата на тунела, увеличава страха ми и ме кара да се усещам така, сякаш съобщавам за себе си на всичко, което се спотайва отгоре.

Никой не е изкачвал тази стълба от десетилетия, може би от векове. Прахта и насложилата се пръст, политащи надолу при всяко докосване на ботушите ми, ми подсказват това. Ясно е, че не се изкачвам към нищото… Всичките ми инстинкти ми го посочват, пробождат кожата ми, подканят ме да избягам, шепнат ми, че съм разбрала всичко погрешно.

Но аз не бягам. Продължавам да се катеря, докато не долавям над себе си открито пространство. Докато пръстите ми не докосват някакъв каменен под.

Изтеглям се нагоре.

Оказвам се в средно голяма стая, светлината от фенера ми достига достатъчно далеч, за да освети заоблената форма на извитите й стени. И те, и таванът са от камък. Подът е с плочки, но е покрит толкова дълбоко под прах и пръст, че предпазливите ми крачки оставят по него следи като върху сняг. Мирише на пръст, пепел и…

Стаята не е празна. Върху дълга, дървена, изкривена от годините маса по протежение на една от стените има разнообразие от още по-древни инструменти, а блясъкът на метала и стъклото е затъмнен от прахта. Но аз съзирам острите ръбове на ножове, искренето на необичайни летливи частици под трепкащата светлина на фенера ми. Инструменти за обвързване на времето, познавам ги дотолкова, но странни и прастари. Зад това в кухини, издълбани направо в земята, се мъдрят десетки шишета — зелени, кафяви и сини, някои с вино или отвара, или не знам какво още тъмно вътре в тях.

Последно — две тесни легла, всяко от които оправено така, сякаш обитателите току-що са излезли.

Обръщам се, за да погледна останалата част от стаята, и забелязвам две неща едновременно.

На стената зад мен е изваян някакъв блестящ стенопис. Змия и лисица са се изправили една срещу друга, приклекнали и настроени за битка, войнствените им осанки са уловени в дълги линии и груби дупки в камъка, следи, запълнени с червени, златисти и сребърни пръски, каращи ги да сияят и да се променят на светлината на лампата. Но змията и лисицата — Каро и аз — са далеч по-малки от другото същество, което се извисява над тях.

Не мога да потисна тръпката, стигаща чак до костите ми. Хрътка с настръхнала козина и зейнала паст се спуска върху лисицата и змията отгоре, въпреки че те не забелязват животното и начина, по който устата му е разкривена от глад.

Моята собствена уста пресъхва, повдигам фенера, за да огледам по-отблизо леглата въпреки факта, че на повърхността те не будят особен интерес. Прокарвам ръце по дебелите юргани. Водени единствено от замайване и копнеж, пръстите ми се пъхват под възглавницата и докосват някакъв твърд, студен предмет.

С лудешки биещо сърце изваждам един кинжал с рубин и с дръжка, обвита със змия.

Вдишвам рязко и го изпускам на леглото, сякаш змията е истинска. Примигвам, защото за момент съм сигурна, че това е сън. Но кинжалът остава там. Чака ме.

Отдолу се чуват стъпки.

Пресягам се и вземам кинжала в ръка.

Залива ме страх и аз застивам, ослушвайки се. Сграбчвам извитата дръжка, опитвайки се да отблъсна натрапчивото чувство, че съм правила това и преди.

Отдолу се понася някакво слабо трополене, което може да бъде само от някого, който се изкачва по стълбата. Тунелът улавя звука на тихи стъпки и го усилва така, че онова, което се издига нагоре, е някакво неземно, кухо, отекващо сгромолясваме. И става все по-силно и по-силно. Не мога да сторя нищо, няма къде да отида. Няма бягство от тази кръгла стая, а само голямо пропадане…