Сара Холланд - Евърмор

И ето че Каро вече е пристъпила достатъчно близо, за да притисне върха на ножа в гърдите ми. Преглъщам мъчително, неспособна да помръдна, да възпра думите й с моите собствени, да вдигна оръжието си. Ако това е още един капан, поредната хубавичка лъжа, то значи, тя е успяла да ме примами вътре като в проблясваща паяжина.

— Вече не искам сърцето ти, Каро — прошепвам аз. — Опитах се да ти го върна преди… Опитах, но…

Овладявам до безупречност изкусните послания в изражението на Каро, движенията й. Начина, по който извива крайчетата на устните си надолу, аз мога да разбера, че губи търпение. Узнавам от начина, по който изправя гърба си, че е взела решение.

— Какво ще кажеш да се опитам да убия Лиъм Гърлинг и да видя докъде ще ни докара това? — казва тя с небрежно замахване на острието, което прави прорез там, където се притиска до роклята ми.

Отчаянието ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, движейки се без моето позволение. Обръщам се и грабвам някакво старо шише от масата, разбивам го в ръката й, онази, която стиска ножа. Острието порязва гърдите ми, но аз пренебрегвам болката. Тя се хвърля към мен в същото време, в което и аз се хвърлям към нея, ала нито една от нас не понечва да призове магията си, за да й помогне. Това не е битка на мощта, а на волята, осъзнавам внезапно. Не става въпрос за нашата магия. Става въпрос за нас самите.

Борим се една с друга, но Каро свиква силите си и с две ръце ме блъсва в стената със стенописа, изобразяващ лисицата, змията и хрътката.

Единственото, което виждам в следващия размит миг, е хрътката над мен и оголените й зъби, преди да забия кинжала си в плътта на Каро.

Кръвта се събира около рубиненото острие. Преди да разбера какво се случва, от раната на Каро започва да се издига сияен дим, виещ се на ивици, които се усукват около нас. Очите на Каро отразяват моето объркване, но тогава парливият, сладък мирис на кръвно желязо изпълва носа ми и ето че разбирам…

Скъпоценният камък се топи, разтваря се там, където докосва кръвта на Каро, подобно на едночасова кръвна монета във вино.

Димът става по-гъст и се променя от червено през синьо-златисто до зелено. Спомняйки си за кръвната регресия, оставям дима да потече в устата ми като вода. Чувствам го хладен върху езика си, а очите ми трепват и се затварят.

— Джулс — промълвява Каро, гласът й е приглушен и изненадан, подсказващ ми, че не е очаквала това.

Светът излинява, докато моментите се спускат като водопад през мен, проблясъци, които първоначално проумявам едва отчасти. Но после отговорът се надига в съзнанието ми: острието съдържа не време, не сила… а спомени. Моменти, измъкнати от самото време.

Едно момиче, което ме намира в гората и ми протяга ръка, за да ме отведе у дома.

Две момичета, които се гонят и крещят: „Лисица!“ и „Змия!“, без да се нуждаят от друга магия освен от чуруликането на птиците и вятъра, пеещ в гората.

Голямото имение на лорд Евър в процес на строене, работниците си тръгват вечер, изоставяйки празния, полуиздигнат замък за наше ползване, с купчини камъни наоколо и с някои стаи, все още отворени към небето. С Каро се промъкваме през нощта, тичаме напосоки из тъмните коридори, следвайки звука на нейния глас, съзирайки за секунда звездите. Каро, която ми казва:

— Баща ми има стаи и за двете ни, но нека споделяме наша обща спалня, така че никога да не трябва да се разделяме.

Промушвам се при Каро до работната маса на лорд Евър, висока едва толкова, че да надничам над ръба. Начинът, по който очите й блестят с ненаситно любопитство, докато посяга към красивите, остри, искрящи неща, разпръснати по повърхността й.

Промъкваме се в селото, за да играем с другите деца, които живеят там, присъединявайки се към игрите им на гоненица, пръчки и карти, като никога не казваме на когото и да било имената си и никога не се отделяме една от друга.

Плувам по гръб в онази долчинка в гората, Каро е до мен, дясната ми ръка и нейната лява са протегнати една към друга, задържащи ни заедно дори когато течението се опитва леко да ни раздели.

Изпробваме магията си върху дърветата, хванати за ръце и притворили очи, съсредоточени, за да открием потока на времето, преминаващо през гората. Някаква фиданка се издига нагоре, клоните се разпростират към небето като разперващи се ръце, листата напъпват и се разтварят като зелена вихрушка, а в следващия миг пожълтяват и окапват на земята.

Стоя до нея на върха на една стръмна скала, студеният вятър брули лицата ни и наоколо няма нищо друго освен синьо небе. Косата й се развява зад нея като тъмен блестящ флаг и тя шепне развълнувано в ухото ми: