Сара Холланд - Евърмор

Момент след момент, образ след образ, спомен след спомен. Аз изваждам един по един спомените за нашето приятелство. Обвързвам ги с острието, което свети от тях.

Извиквам и спомените на Каро, спомените й за баща й. Ярка мъгла се издига от неподвижното й чело и се присъединява към моите спомени върху острието. Образи проблясват в ума ми и не знам дали виждам вътре спомените на Каро, или моите собствени, а съзнанието ми отчаяно се е вкопчило в ценните неща дори когато ги крада.

Най-накрая, когато се вглеждам надълбоко в собствения си ум, там няма нищо друго освен сенки и откъслечни образи, които чувствам, ала не разбирам.

И ето че щом надзъртам надолу към Каро, не усещам нищо. Знам, че тя е моя спътница, че сме прекарали много време тук заедно, подкрепяйки се една друга. Но също така си спомням и баща й, който се превърна в човек, държащ хората в плен… припомням си алчността му и това, че трябва да бъда достатъчно силна, за да му попреча да погълне животите на всички в Семпера.

— Чиста любов — прошепвам аз, стискайки кинжала в ръката си.

Лорд Евър е буден, когато влизам в покоите му, напълно облечен е и се занимава с незначителни неща на работната си маса, миниатюрна версия на голямата лаборатория долу. Парченца от ярко кръвно желязо са разпръснати по пода около него.

— Антония — вдига изненадано поглед той, а очите му блестят трескаво. — Защо си будна? — Той заобикаля масата и разтваря дланта си, за да разкрие шепа нешлифовани скъпоценни камъни. — Виж, време от деца. Кой знае какви свойства може да съдържа.

Очите му искрят, пълни с планове и неутолима алчност.

Приближавам се към него, държейки ножа зад гърба си, устата ми е пресъхнала, а сърцето ми е натежало. Не пуснах на свобода спомените си за него като тези за Каро — не всичките. Спомням си как той изпрати своите вестители, за да кажат на хората в цяла Семпера, че ще могат да живеят вечно само ако посетят имението му и дадат малко от своята кръв. Спомням си телата, които затрупваха пода на голямата зала с източена кръв и време, докато Евър стоеше сред тях с бокал в ръка, отметнал тържествуващо главата си назад, докато векове се вливаха в него.

Сега той ме гледа странно с наклонена настрани глава.

— Антония?

Силата на Каро барабани в мен, както и собствената ми решителност. Кинжалът барабани в ръката ми.

Той ще източи кръвта на целия свят, за да можем ние тримата да живеем вечно.

Не мога да позволя това да се случи.

Вдигам ножа и замахвам през гърлото му. Острието изсъсква там, където разрязва плътта, и лорд Евър пада мъртъв в нозете ми.

Каро ме намира в коридора, докато залитам към нашата стая, покрита с кръвта на баща й, държаща кинжала в отпуснатата си ръка. Ние спираме и се взираме една в друга и един ужасен страх прониква в мен, когато изражението в очите й ме блъсва. Потресаващ, пламтящ гняв.

— Какво си направила, Антония? — проронва тя. Знам, че може да види рухналото тяло на Евър през вратата зад мен, както и кинжала, потънал в кръв. Страдание изпълва очите й, но когато отваря уста, единственото, което излиза, е тишина — сподавена, объркана тишина. Откъсвайки взор от трупа му, тя вдига ръка към гърдите си — отпусната свободно, сякаш се мъчи да улови нещо, което се излива навън.

— Какво си ми сторила?

Очите ми горят. Гърдите ми заплашват да се отворят — от мъка, от магия, от сърцето на Магьосницата.

— Ти искаше моята сила — гласът й трепери от едва удържана ярост. — Взела си я . Как можа? — И Каро разперва ръце, като че иска да ме нападне с магия, но не се случва нищо освен леко раздвижване на въздуха. Тя изсъсква.

Лицето й се изкривява в маска на омраза и тя се приближава към мен с ръце, извити като нокти на звяр.

Извръщам се от нея и побягвам.

Скачам светкавично на крака в кулата на Евърлес и изпищявам.

Каро стои пред мен — с кинжал, потънал в нея, и ужас, изписан върху лицето й. За разлика от момента, когато я намушках в Шорхейвън, кръвта не се връща обратно в нея. Очите й блестят, когато поглежда към мен със злоба, подозрение и нещо, което си мисля, че е омраза. И как би могло да бъде иначе, предвид онова, което извърших?

Как съм могла да забравя?

Оръжие от чиста любов срещу чистото зло.

Задъхана осъзнавам, че все още държа кинжала в юмрука си. Помръдвам, за да го издърпам от плътта на Каро, но откривам, че вече няма никакво острие, което да извадя. Рубинът напълно се е разтворил в това, което съдържаше: моментите на нашето приятелство, извадени от съзнанието ни от Алхимика, от мен , веднага след като откраднах сърцето й.