Сара Холланд - Евърмор

Баща й стигна твърде далеч. Ала не мога да го победя сама. Трябва ми помощта на Каро. Нуждая се от силата й и след това с нея мога да създам оръжието, което ще победи чистото зло.

Някой ден тя ще ме разбере. Трябва.

Повтарям си го, когато вдигам ръка и замразявам времето около нея, оставяйки я застинала насред дъха й.

В мен се настанява студ, докато раменете й се приковават неподвижни. Очите й остават полуотворени. Независимо колко пъти правя това — практикувала съм го в продължение на седмици и седмици, опитвайки да се подготвя — от него винаги ми призлява и то ме плаши. Тя не е мъртва, но имам чувството, че е така, докато я обръщам по гръб, без пулс, без движение под клепачите й.

Сега не е толкова трудно да нанеса удар с ножа, острието свети ярко, не си спомням от какво, и аз го поставям над гърдите й, като се подпирам с лявата ръка върху ключицата й. Представям си я като карта, пътищата на вените й водят нагоре по ръцете й, през гърдите й, до светлото пространство на сърцето. Вместо пулс Каро излъчва някаква постоянна топлина, която безусловно пламти, когато тя е радостна или ядосана. Сега я усещам през кожата й, слаба, но е там, сякаш държа дланта си на няколко сантиметра от някоя свещ.

Стисвам очи и нанасям удар с острието. Все още замръзнала във времето, тя не издава звук и не помръдва, когато кинжалът потъва между ребрата й. Но знам, че ако отворя очи, ще видя мускули, кости и кръв. А сетне под тях нещо по-малко човешко.

Това е то. Изваждам ножа, налагайки си да не мисля за кръвта, и призовавам нагоре сърцето й.

Нещо докосва пръстите ми, издигайки се от нея. То е твърдо и гладко като стъкло, като бижу, а топлината, която излъчва, е почти непоносима. Ала когато обвивам пръстите си около формата на сърцето й, то е леко като въздух. Излиза лесно, сякаш винаги е чакало да протегна ръка и да го взема.

Когато долавям, че и последната му невидима нишка се откъсва от гърдите й, аз най-накрая се осмелявам да отворя очи. Нещото в ръцете ми напомня на скъпоценен камък, на съкровище, но блясъкът му кара всеки диамант, който съм зървала, да прилича на буца пръст. То е ярко, прекалено ярко, за да е просто отразена в стъкленото му тяло светлина от факлата. Не, сърцето на Каро излъчва светлина, както нормалното сърце би изливало кръв, течна и осезаема бяла светлина изпълва ръцете ми и…

Светлината, самата сила се топи в лъскаво златисто и червено, и в цветове, които не мога да назова, докато сърцето в ръката ми вече не е твърдо, а нещо по-скоро живо като същество — движещо се, с ластари от светлина и сила, преминаващи през пръстите ми. То гори, но аз вече почти не усещам болката, докато то потъва в кожата ми и в мен , топлината се излива в плътта ми и светлината грее през кожата ми. Сила. Повече, отколкото някога съм изпитвала, изпълвайки сърцето ми, силата на Каро и моята собствена се съединяват ведно, за да създадат нещо по-могъщо.

Аз ахвам. Толкова много енергия протича през мен. Лесно е, почти нищо не ми коства да излекувам раната в гърдите на Каро, ребрата, мускулите и кожата й се сплитат заедно без никаква следа, че отдолу няма нищо. После правя така, че кръвта около нас да изчезне, докато в стаята не остава и помен от червено, а само черно и сребристо. Ръцете ми треперят от сила, а не от слабост, докато обръщам обратно Каро настрана, сякаш нещо по-голямо от мен е хванато в капан под кожата ми и се мъчи да излезе.

Щом освобождавам нишките на времето, които държа и с които е стегната, раменете й започват да се издигат и отпускат така, като че изобщо нищо не се е случило, макар тя да изглежда може би малко по-бледа.

А сега трябва да създам оръжието. Инструмент на чистата любов.

Поглеждам лицето й и извиквам от дълбините на паметта си първия спомен, който имам за нея, едно малко личице, излизащо от тъмнината. Тя хвана ръката ми и между дланите ни прехвръкна искра. Първият път, когато силата ни беше споделена. Затваряйки очи, докато сърцето на Каро бие в мен, аз си представям спомена сам по себе си и го превръщам в материален, както лорд Евър ме научи да постъпвам с времето толкова отдавна. Представям си как го изваждам от ума си и по този начин навън от самото време, както изваждах часове, дни и години, за да помогна на Каро да ги вмъкне в кръвта.

Когато отварям очи, мога да го видя — леко проблясваща в бяло мъгла, преплетена с мълния. Вдигам кинжала и го завъртам, а споменът се събира около острието като паяжина. След миг той потъва през повърхността на метала, оставяйки само ярко сияние.