Сара Холланд - Евърмор

Очите на Каро се затварят и потрепват под клепачите й, сякаш умирането не е нищо повече от сън.

Сълзи се стичат по лицето ми. В първия си живот аз създадох оръжие, обвързано с любовта, за да унищожа злото, да унищожа лорд Евър. А сега го бях използвала, за да убия дъщеря му, Магьосницата.

— Каро! — моята приятелка, моят враг. Името й излита от устните ми като измъчен шепот. Режеща болка пронизва гърдите ми заради момичето, което тя беше, заради приятелството, което изгубихме, приятелството, което аз обвързах с един кинжал. Момичето, което се смееше, обичаше, живееше.

Каро примигва, веднъж, два пъти. И аз виждам как огънят на омразата нараства, а след това изгаря в очите й заедно с полуживота, който го е поддържал. Сребристата мъгла около нея се изпарява с тихия шепот на топлината. Когато от нея не остава и следа, Каро се устремява напред.

Страхът ме залива като водопад и тялото ми поема контрола, задвижвайки се несъзнателно да я хване. Протягам лявата си ръка и тя я намира, сграбчва я и се навежда към мен.

Падам на колене заедно с нея. Ръката й полита към гърдите й. Лицата ни са на сантиметри едно от друго, достатъчно близо, за да мога дори и през сълзите в очите си да видя как всяко осъзнаване на случилото се се домогва до лицето й, преследвайки следващото подобно на носещи се от вятъра облаци.

Шок.

Гняв.

Мъка.

Страх.

— Ти го уби, Джулс — прошепва тя. — Ти уби мен.

В състояние съм само да кимна. Вдигам ръка към лицето й, за да изтрия сълзите, които не е проляла. Но тя не трепва. Разперва собствената си ръка, за да покрие моята, и аз усещам студа на кожата й. Моята отколешна спътница. Моята най-добра и най-стара приятелка.

— Джулс — прошепва наново тя. — Толкова е красиво.

В гърлото ми се надига огън.

— Какво е красиво, Каро?

Тя гледа надолу към гърдите ми. Роклята ми е потъмняла от пот, но нещо друго се просмуква навън през раната, която нейното острие остави над сърцето ми. Светлина. Златиста, почти течна, блестяща светлина, подобна на чистото време, което източих от себе си в Евърлес, но по-ярка. Каро протяга ръка и улавя част от светлината с пръстите си, а аз съзирам как я затваря в дланта си, когато отговорът се появява внезапно с разкъсваща душата ми тръпка.

Сърцето й се е откъснало от моето като счупения печат на магията, която го е държала там. Най-накрая свободно.

Тялото ми се разтърсва. Не смъртта на Лиъм е била тази, от която е трябвало да се боя, както не е била и смъртта на Роан, нито на онези, които Каро се е опитала да убие през всичките ми животи.

Преди всичко, сега и завинаги, смъртта на най-старата ми приятелка е онази, която би разбила сърцето ми.

През всеки живот едничкото знание, което е запазило сърцето ми непокътнато, е било да забравя нашето приятелство, да го премахна от съзнанието си толкова лесно, колкото се вдига кесийка с кръвно желязо.

Как може това да е вярно?

А как би могло нещо друго да е вярно? Какво друго би могло да обясни дванайсет такива живота, векове, през които сърцето ми е останало цяло и не е било разбито?

Отговорът е тук: отново чувам смеха на Каро в долчинката, виждам ръката й да се протяга към моята в гората, зървам как сърцето ми се отваря към нея, моята най-скъпа приятелка, единствената, която може да ме разбере, която може да разкрие моята същност и да ми помогне да стана такава, каквато съм.

Зрението ми се замъглява, мракът бързо нахлува в краищата му. Най-яркото нещо, което мога да видя, е разлятата светлина от сърцето й, разширяваща се в златист кръг около нас.

Разпростираща се и разпростираща се, и разпростираща се, изтъняваща, но без да губи и частица от красотата си.

Поглеждам надолу към Каро, за да проверя дали и тя наблюдава… но очите й са празни и осъзнавам, че е твърде късно. Нея вече я няма.

Случващото се след това достига до мен на части.

Отпуснала съм се върху гърба на Лиъм, а наметалото на Ловеца, дадено ми от Ина, се е превърнало в импровизирана превръзка през рамото му, докато той се спуска в шахтата на трезора. При всяка от мъчните му стъпки надолу по стълбата ме пронизва болка, крайниците ми са натежали и студени. Но през мъглата виждам златистата светлина, прилепнала по косата на Лиъм, по миглите му, играеща по кокалчетата на пръстите му, докато ме носи.

Лежа на една от дъбовите маси в кухнята, където работих толкова много часове след завръщането си в Евърлес. Подобие от полупознати, силно загрижени лица, които са се надвесили над мен, и Лора, превързваща раната, през която излезе сърцето на Каро. Златистата светлина е и върху тях, полепнала към кожата като роса, подскачаща от човек на човек като нещо живо. Изглежда никой друг не забелязва това.