Сара Холланд - Евърмор

Обгръща ме студен бриз и сърцето ми се свива. Лиъм, който сега е вътре. Съсредоточавам се върху една бледа, трептяща светлина в неговата кула в Евърлес и изведнъж всичките ми чувства се преобразяват в нещо истинско, чисто и неподправено.

Аз го обичам.

Конят ми се втурва напред.

Всичко е така, както Ина каза, че ще бъде. Скрита в униформата на Ловеца, яздя право към портите на Евърлес. Шестима стражи в познатите одежди в зелено и златисто стоят на входа, по трима от всяка страна. Застават мирно, когато тропотът от копитата на коня ми по калдъръма достига до тях. Усещам се донякъде така, сякаш се нося извън тялото си и наблюдавам сцената от разстояние, както често се случва, когато контролирам времето. Съзирам страха им, когато се появявам пред погледите им… фигура, току-що изникнала от глухата пазва на нощта. Страхът им не се разсейва, когато се приближавам достатъчно, за да забележат качулката на Ловеца.

За щастие, преди да се разтревожа, че ще трябва да проговоря, те вкупом ми отдават чест. Друг от стражите припряно прави знак на събратята си върху стената. Миг по-късно големите порти се отварят единствено за мен.

С изопнат гръб, сама и предрешена като воин, влизам вътре.

Замъкът сякаш диша пред мен, мрачната му фигура е като нещо живо, докато прекосявам моравата, а звукът от стъпките на коня ми потъва в тишината. Пролет е… би трябвало да има цветя, преливащи от сандъчетата по прозорците и от градините, обрамчващи замъка. Градинарите би трябвало да сноват из тях дори и сега, сътворявайки красивата си магия през нощта, за да може потомците на Гърлинг да зърнат безупречната морава от цветя и зеленина, когато се събудят. Но вместо това всичко е тъмно и почти притихнало. Толкова е глухо, че мога да доловя притаения звук на езерото от другата страна на замъка, вълните, които се плискат безшумно и ритмично в скалистия бряг, където едва преди месец оплаквах смъртта на татко.

И все пак замъкът не е празен. Когато се приближавам, силуети на стражи се появяват из цялото имение, изпълзяват покрай сградата и отгоре по стените, сгушват се в различни издатини на замъка или минават пред прозорците. Сърцето ми бие лудо. Има повече стражи, отколкото някога съм виждала тук дори когато Ина и Кралицата пристигнаха за първи път в края на зимата. И ето че на мига проумявам, че са тук заради мен. Чакат мишката да се върне в капана. Изведнъж усещам наметката на Ина като оскъдна защитна обвивка.

Ала си налагам да не показвам никакъв страх, когато спирам във вътрешния двор, отделящ моравата от замъка. Стражите, стоящи в кръг край входа, ме наблюдават със същата боязън като онези пред портата. Някога това може и да ме е карало да потръпвам от чувството за всевластие, но сега ме изпълва с ужас. Слизам от взетия назаем кон и предавам юздите му на най-близкия страж, който внимава да не докосне ръцете ми, докато ги поема. Когато най-накрая влизам в замъка, изпускам дъха си и част от напрежението изтича от гърдите ми.

Аз съм у дома.

Освен необичайните стражи, разположени в ъгъла или патрулиращи из части от преддверието, коридорите са напълно празни. Толкова много слугинска работа се извършва през нощта: коридорите се метат и мият, камините се зареждат с дърва, палят се факли. Но нищо от това не се случва сега. Евърлес се е променил дори повече, отколкото когато се завърнах след десет години. Имението винаги е било сурово и безмилостно към хората от низините, знам това, но това тук е различно, коридорите са пусти и безлюдни, вратите са залостени срещу заплаха, по-тъмна и по-опасна от всяка аристократична жестокост. Въпреки празнотата, възцарила се навсякъде, чувствам, че ме виждат, наблюдават. Тръпка пролазва по гръбнака ми, нараства и нараства, докато не поглъща всичките ми планове.

Бягай, Джулс — казва ми един древен глас. — Бягай и не поглеждай назад.

Заглушавам го, но той продължава да ми шепти от някакво тъмно ъгълче на ума ми.

Стягам се и тръгвам по главния коридор. Завесите са спуснати и прашни, в урните, разположени в нишите, няма цветя. Това ме разстройва дотолкова, че следващия път, когато попадам на страж, който патрулира из източното крило, ме обзема облекчение. Хващам го за рамото.

Той се стряска и посяга към камата си, но отпуска ръце, когато зърва качулката и маската ми. На възраст е млад, с едва наболи по горната му устна мустаци, а на жилетката му блести отличителният знак на Шорхейвън. Човек на Каро, а не на Гърлинг.