Сара Холланд - Евърмор

Една сълза безшумно се плъзва по бузата на Ина и ми се струва, че виждам как ръцете й леко треперят.

— Коя си ти тогава? — прошепва тя.

— Ина — понечвам аз, опитвайки да намеря начин да го кажа, начин, който да не накара сестра ми да избяга от мен или да я подтикне да премисли отново използването на онези ножове. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че Алхимика и Магьосницата са все още живи?

Тя примигва.

— Майка ми ме възпита да вярвам в старите приказки, но…

— Баща ми също — отвръщам аз, а гласът ми несъзнателно стихва до шепот. — А ти вярваш ли, че двамата все още бродят по земята? Че все още могат да бъдат сред нас?

Ина се размърдва, пристъпвайки от неудобство.

— Какво искаш да кажеш?

— Това ще ти прозвучи налудничаво — казвам аз. — Все още се чувствам безумно, но моля те, повярвай ми, Ина. — Преглъщам. — Аз съм Алхимика. А Каро… Каро е Магьосницата.

Тя ме зяпва с празен поглед. Имам усещането, че цяла минута минава в трепетно мълчание.

Най-накрая Ина казва:

— Онова, което почувствах в долината? Когато те нападнахме с твоя приятел? Това беше… древна магия?

Кимвам отривисто. Сълзите пак напират в очите ми.

— Ина, знаеш ли историята, в която Алхимика предложил на Магьосницата обратно сърцето й и й дал да погълне дванайсет камъка?

Тя кимва рязко. Да. Ръката й се снижава малко.

— Дванайсетте камъка били сърцето на Магьосницата, разделено на дванайсет части. Когато съм била убивана, аз съм се раждала наново.

Очите на Ина проблясват.

— Аз съм Алхимика — промълвявам и в гласа ми няма и капчица от решителната власт, която би трябвало да дойде с тези думи. Отдръпвам ръката си от нея и обвивам с две ръце кръста си, сякаш мога да спра себе си да не се разпадна. — Дванайсетият, последният… Каро иска да ме убие и да вземе обратно онова, което съм откраднала от нея през първия си живот.

— Нейното сърце — отговаря тя.

— Да. Но първо трябва да го разбие. Ето защо… — ала вече не мога да продължа. Сълзите, които заплашваха да потекат, най-сетне се освобождават и рукват по бузите ми една подир друга.

— Ето защо тя е убила Роан — довършва Ина вместо мен, а гласът й е тих и недоумяващ. — Защото ти си го обичала.

Аз кимвам. Не мога да сторя нищо повече, не мога да я питам отново дали ми вярва, и да рискувам да ми отвърне с „не“.

— Джулс… — прави крачка към мен Ина. Протяга напред ръце, не ме докосва, но нещо се е променило в нея, между нас. Очите й са омекнали, все още несигурни, но омразата, която гореше толкова ярко, се е стопила. Позволявайки й да стане не Ловеца, не Кралицата, а просто едно момиче, просто моята приятелка — бледа и покрусена.

— Съжалявам, че не ти казах — изричам аз с потънал в сълзи глас. — Трябваше, трябваше да се опитам по-усърдно, но не осъзнавах, аз…

В очите й просветва объркване.

— Защо на мен? Защо да го казваш на мен?

Едва не се разсмивам, защото това е тази част от истината, която чувствам като най-плашеща. Но аз се стягам и продължавам:

— Когато се срещнахме, ти ми се довери… искаше да научиш тайните на раждането си. Все още ли имаш желание да ги узнаеш?

Тя кимва колебливо.

— Предполагам.

— Помниш ли, когато отидохме в сиропиталището, а човекът там ми каза за Брайърсмор? Ние сме родени там, Ина, и двете, в един и същи ден. От една и съща майка — поемам си дъх с усилие. — Ние сме близначки и сме изгубили родителите си по бреме на смущенията във времето, за които ни разказаха.

— Кралицата ме е намерила там — казва Ина. Гласът й е все още безизразен, лишен от емоции, но въпреки всичко трябва да отчета като малка победа факта, че тя все още не е избягала или че не се е нахвърлила върху мен. Все още е тук, все още ме слуша, което би трябвало да означава нещо. — В устата си съм имала камък.

— Знакът на Алхимика — пояснявам аз. — Но това съм била аз, аз съм била с камъка, ако изобщо някога е имало такъв. Но татко, вуйчо ми… Нашият вуйчо — осъзнавам аз в пристъп на тъга онова, което Ина никога не е имала. — Той ме е отвел оттам. Не се е досетил, че Кралицата ще вземе теб вместо това, просто не се е досетил…

— Значи Каро си е мислела — казва Ина, препъвайки се във всяка дума. — Тя си е мислела… че аз…

— Да — осмелявам се да направя крачка към нея, достатъчно близо, за да я докосна, и тя не се отдръпва. — Тя щеше да те убие, докато не установи, че аз съм Алхимика, а не ти.

Ина ме гледа изпитателно за един дълго проточващ се момент, в който страх, неверие и още нещо друго потрепва под прозрачната завеса на лицето й. Сърцето ме заболява от това колко близо до повърхността са всичките й чувства. Колко ужасни трябва да са били за нея тези последни няколко седмици, докато аз бродех из цяла Семпера в преследване на спомените си, изоставяйки я в ръцете на Каро. Но тогава, мълниеносно като настъпваща буря, чертите й се сгърчват в гняв.