Сара Холланд - Евърмор

Не усещам нищо друго освен пълзящо чувство на безпокойство, сякаш ме наблюдават.

Някакво цветно петно привлича погледа ми, яркочервено на фона на всичкото зелено и сиво наоколо. Приближавам се към него. Един надгробен камък — надвишаващ ръста ми обелиск от чист бял мрамор — се издига над наскоро изораната земя, а наоколо всичко е покрито с цветя в червено, бяло и зелено, ефирни нанизи от перли и полускъпоценни камъни, мънички скулптори на Магьосницата от мед и злато, както и няколко месингови чаши с наполовина изпито вино. Ароматът на откъснати цветя и парфюм се носи над миризмата на дъжд и пръст, докато се приближавам, за да прочета словата, издълбани върху надгробния камък.

Очите ми намират думите Роан Гърлинг в мъглата. Камъкът ме привлича неумолимо. Толкова подходящ за момчето, което познавах и което винаги бе готово да се усмихне, да се разсмее…

Скръбта ми по Роан обитава непривично, неизследвано кътче в гърдите ми, едно сгушено пространство, в което почти не съм пристъпвала, откакто избягах от Евърлес, което пък сякаш беше преди цял един живот… макар че са изминали едва две седмици. И все пак, когато си позволявам да застана неподвижно и да погледна, наистина да погледна към гроба на Роан и да си спомня, че той е мъртъв, че го няма, скръбта ме връхлита така, като че се случва отново и отново. Сетната му смущаваща, прошепната молба, пресечена от ножа на Каро. Премрежването на очите му, когато се строполи, и колко тежка, всепоглъщаща и вечна изглеждаше тишината след това. Мъртъв. Изчезнал. Заради Каро.

Несъзнателно падам на колене, а силата ми ме напуска докрай. Изведнъж усещам присъствието на мъртвите, имам чувството, че ме заобикалят, сборище от невидими очи, ням вятър от бездиханност. Бремето на очакванията и напомнянето за моя провал, че аз, която съм се връщала отново и отново, докато те не са, мога някак да ги спася, да ги избавя. Татко, Роан, Амма. И тези, които не познавах добре — Рин, жената, която ми каза името на майка ми, приклещена в безкрайната примка на своето време в Брайърсмор; вещицата Алтиа и дори нейният син Джоуб.

Илайъс, който може би вече е мъртъв.

Кой знае още колко души назад във времето през историята на Алхимика.

И все пак тя не ме е пречупила. В продължение на векове не съм преставала да се боря на сляпо, без да печеля, но и без да й позволявам да ме сломи напълно, и в продължение на векове семперанци са умирали заради това.

Споменът за моята смърт пак ме връхлита и аз долавям внезапен прилив на безразсъдство… на срам.

Лъжкиня. Ти ми отне всичко.

— И ти ми отне всичко — изричам думите на глас, макар че звучат странно в устата ми. Задържам ги в себе си и ги превъртам в съзнанието си. Сега, когато съм притихнала, странният момент, в който се вмъкнах край реката, този, който бе вкоренен дълбоко в рисунката на змията и лисицата, изплува в ума ми. Защото малкото момиченце беше Каро, разбира се. А мъжът в далечината, баща й…

Който ме покани да живея с тях.

Стомахът ми се свива и аз се изправям на крака.

Суеверието не би ми позволило да стоя толкова близо до гробовете, би казало, че отровеното, мъртво време на Роан може да се надигне и да излезе от земята като живо същество, за да смрази от ужас кръвта ми. Ала аз не се отдръпвам, не мога. Защото, щом мъглата се разтваря в сутрешното слънце, зад гроба на Роан изниква редица от надгробни плочи. Редове и редове от тях. Любопитна, поемам покрай редиците, докато не срещам познато име:

Лорд Улрик Евър

Надгробният му камък е обикновен, почти гол с изключение на познатото ми цъфтящо дърво, същата форма като онази, отпечатана върху кесията с монети, която Каро ми показа, когато ме откри.

Светът се размазва. През зеленото и сивото съзирам друго лице. На татко. Чувам гласа на Каро. Моят баща.

Лорд Евър.

Бащата на Каро.

Как е възможно Лиъм да не се досети, как е възможно аз да не се досетя? Въпреки всичко чак до мозъка на костите си чувствам, че това е истина.

Прошумоляване на движение или звук, толкова приглушен, че не съм сигурна дали не съм си го въобразила, е онова, което ме откъсва от мислите ми.

Отначало решавам, че съм попаднала в друг спомен, но небето си остава същото бледосиво на цвят. Поглеждам в едната посока, после в другата, търся следа от друго живо същество на гробището. Няма нищо, но сетивата ми настръхват, отчитайки десетките масивни надгробни плочи и мъглата, която лесно може да скрие някой натрапник. Може би това е просто друг скърбящ приятел или любим с разбито сърце, който е избягал, като ме е видял.