Сара Холланд - Евърмор

Мълчаливо вземам решение, че няма да позволя да бъда заловена жива.

— Джулс! — достига до мен гласът на Илайъс. Настойчивостта в него откъсва очите ми от Ловеца, за да срещна погледа му. Осъзнавам две неща едновременно — извадил е камата си и лицето му е изпълнено със скръб и съжаление. Спомням си нашето обещание: че ще ме убие, преди Каро да ме залови. Виждам, че и той го помни.

Спирам да дишам, когато той вдига ръка и оставя острието да полети. Право напред и точно в целта. То се извива като дъга във въздуха и по-скоро виждам, отколкото чувствам как металът потъва в гърдите ми.

Болката ме връхлита навсякъде. Аз политам назад. На няколко крачки от мен Ловеца спира ненадейно. Едва забелязвам, че копитата на коня му запращат буци пръст към мен. Зрението ми потъва в черно, черно, черно… Топлината ме напуска ведно с болката дори когато падам на коляно.

Мисля за Лиъм, който минава през портите на Евърлес. В безопасност, в безопасност без мен.

И нещо ме обзема. Времето, което завихрях около ръцете си, за да уловя войниците в капан, пропълзява нагоре по ръцете ми, през вените, изпълва гърдите и главата ми. Времето, чисто и замайващо, се събира над мен, тръпка, която препуска стремително нагоре и надолу по гръбнака ми. Чувам как бие собственото ми сърце, как кръвта бучи във вените ми.

Приливна вълна от болка ме блъсва наново и светът около мен се размазва обратно в различни цветове.

Изправям се.

Макар да не го контролирам, чувствам как времето ми се измъква от мен като змия, хвърляща кожата си. Болката в гърдите ми внезапно намалява, а след това изчезва. Кръвта се връща в раната. Сълзите от очите ми, които дори не съм забелязала, че са се стекли по бузите, пресъхват, избистряйки зрението ми навреме, за да видя сребърната линия във въздуха, изстрелваща се назад към Илайъс.

Самото време трепери. Аз съм на крака невредима, Ловеца тича към мен, а ножът е в ръката на Илайъс. Той го гледа замаян, изражението му е като на някого, който се опитва да си спомни нещо.

— Въоръжен е! — извиква един от войниците.

Прекалено съм зашеметена, прекалено мудна, за да спра онова, което се случва след това, независимо че осъзнавам как ще се развие. Войниците пристъпват напред като един. Мечовете проблясват. И Илайъс пада, а собственият му кинжал тупва безполезен.

Не.

Времето пак избухва навън от мен. Едва ли вече имам контрол над него, невредима и жива, изпълнена със страх и ярост. Дори когато то се устремява вън от мен, аз също се затичвам покрай замръзналата фигура на Ловеца, покрай войниците в техните насилнически пози, до мястото, където Илайъс се е отпуснал на колене върху земята, притискайки една дълбока рана отстрани на тялото си.

Ако съумея да ги задържа още малко, имам шанс да го спася.

Падам на колене пред него и докосвам рамото му, за да го измъкна от застиването. Примигвайки, той се събужда и лицето му веднага се изкривява от болка. Вълна от признателност, че е изпълнил обещанието си, минава през мен, последвана бързо от разтърсващо, пронизващо съжаление. Още един човек е мъртъв заради мен, макар да е ясно от объркването, с което ме гледа, че той не си спомня да е хвърлял кинжала си.

— Ще върна времето, за да те излекувам — казвам аз и слагам ръка върху ребрата му точно над раната. Илайъс трепва и кимва, а аз затварям очи и призовавам времето за трети път, надявайки се да го ускоря около раната на Илайъс и да го излекувам, преди да е изгубил прекалено много кръв. Ала мислите ми са твърде неподредени, сърцето ми бие твърде учестено. Образи, запечатали тялото на Амма, прелитат пред очите ми. Безмилостният ми вътрешен глас крещи към мен, че съм се провалила, лошо извинение за Алхимика, че съм направила погрешно всяко едно нещо от деня, в който напуснах татко, за да отида в Евърлес. Сълзи се стичат по лицето ми. Аз хапя устната си и се мъча да се съсредоточа върху раната на Илайъс, но ръцете ми треперят от скръб, ярост и съмнение. Изгорена съм отвътре — куха и безполезна.

— Джулс. Просто Джулс — гласът на Илайъс е дрезгав от болка, но под нея някак все още има следа от предишната му шеговитост.

Поглеждам нагоре към него със сълзи в очите. Усещам, че раната му заздравява, но не достатъчно бързо. Не достатъчно. Кръвта се процежда отстрани по тялото му и се просмуква в почвата, оцветявайки смачканата пшеница под него.

— Само драскотина. Ще се оправя — казва той, а ръката му се сключва около китката ми. Аз проследявам погледа му, над нас войниците и Ловеца са застинали във въздуха, връхлитащи върху нас със скоростта на струпващи се буреносни облаци. — Наистина. Трябва да се измъкнеш оттук.