Сара Холланд - Евърмор

Вътре бледосивите камъни блещукат, осветявайки вечерта, която спуска около мен своя мрак. Стоплят ръцете ми дори през плата на торбичката. Блестят на залеза, късове от злато, улавящи и пречупващи светлината между пръстите ми. Сякаш бледи лъчи от чиста златна светлина се реят над всеки камък, нишки от сърцето на Магьосницата, жадуващи да бъдат свободни.

В далечината се движи някаква сянка.

Като че в отговор в торбичката избухва топлина. Аз я притискам до гърдите си, въпреки че усещам камъните като живи въглени, прекомерно горещи, за да ги държа.

От другата страна на реката изниква тъмна, стройна фигура. Поглеждам нагоре и тихо я викам:

— Каро?

Тя се вторачва през водата към мен. Гневът й се чете в изопнатата стойка, в непреклонно вирнатата брадичка… а в очите й тлее необуздана болка, видима дори от подобно разстояние. Тя се приближава до реката, докато вълните почти не се разплискват в краката й, и спира.

Разперва ръце и кожата ми настръхва, когато мощта й размърдва въздуха. У мен се надига инстинктът да бягам и да се крия, но се насилвам да остана там, където съм. Изправям се, олюлявайки се, на крака, докато лед пронизва водата, тънка хлъзгава пътека, по която тя преминава внимателно, а полите й се провлачват във водата. Когато стъпва на пясъка, ледът изцяло се стопява зад нея. За дълго едничките звуци наоколо са тези на реката и на вятъра.

Аз протягам камъните на живота между нас.

— Не мислех, че ще дойдеш — подемам най-сетне.

— Защо тук измежду всички места? — гласът й е хладен, овладян. Очите й се присвиват презрително към камъните в ръцете ми. — Какво е това?

Преглъщам. Накланям камъните нагоре, за да уловят светлината.

— Твоето сърце.

Очите на Каро се разширяват. Нещо проблясва в дълбините им. Тя пристъпва по-близо и се озовава на една ръка разстояние от мен. Може да се пресегне и да вземе камъните, ако пожелае. Ала не го прави.

Крайчетата на устните й се извиват надолу в скръб или подозрение. Застанала така, силуетът й се откроява на фона на светлината от залязващото слънце зад гърба й и очертанията й изглеждат неясни, сякаш е излязла от някой сън. Или може би причината е в мен… отслабнала от страх.

— Какво трябва да сторя? — пита Каро.

Преглъщам болезнената буца в гърлото си.

— Просто… ги изяж.

Тя ме наблюдава, а погледът й е непоколебим и коравосърдечен като слънцето зад нея. Очите й изглеждат тъмни, чертите й са необичайно изострени, сенки правят бузите й хлътнали и привнасят черни петна под очите й. Протягам към нея свитите си като чашки ръце, докато пръстите ми почти не докосват гърдите й.

Решителният зелен поглед на Каро просветва към камъните в ръцете ми, а сетне се връща върху лицето ми. Тя нежно изважда само един от камъните от ръцете ми. Поднася го до устните си. И спира.

— Ти ми отне всичко. Всичко.

Дланите ми се свиват.

— Сторих само необходимото, за да те спася. Моля те, повярвай ми!

— Лъжкиня такава! — изсъсква тя.

Опустошителна огнена ярост избухва в очите й. Другата й ръка се стрелва и тя сграбчва китките ми заедно, а хватката й е смазваща по начин, който няма нищо общо с магията. Извиквам от болка и пръстите ми се разтварят, оставяйки другите камъни да паднат на земята с глухо тупване. Опитвам се безуспешно да се изтръгна от хватката й, докато тя размахва заплашително камъка в ръката си… и го вкарва насила в устата ми, притиска го към гърлото ми, за да го преглътна.

Болката от камъка, който се разтваря върху езика ми, е заслепяваща.

— Каро — ломотя аз. — Моля те… — Ала единственото, което мога да направя, е да се мятам изнемощяла, докато Магьосницата ме завлича към реката и натиква насила камък след камък в гърлото ми. Зрението ми преминава от червено към бяло, а сълзите ми кървят във водата.

— Това е бил планът ти винаги, нали? — изръмжава Каро. — Смятала си да ме убиеш завинаги и да носиш сърцето ми със себе си за вечни времена. Кажи ми, че не е вярно, Антония, вземи го обратно !

Думите й се размазват в ушите ми, смисълът — но не и гневът — потъва в плисъка на вълните, а собствената ми кръв бучи в ушите ми. Опитвам се да крещя, да се боря, но една вълна залива лицето ми и мътна речна вода изпълва гърлото ми. Пръстите ми разкъсват някаква тъкан.

Струва ми се, че мога да видя нещо блестящочервено, като размазано петно през речната вода, която покрива устата и носа ми. Рубинено острие, пламнало от залязващото слънце точно над повърхността на реката. Посягам към него, зрението ми гори в черно, но връхчетата на пръстите ми не докосват нищо… никъде и навсякъде едновременно и…