Сара Холланд - Евърмор

Но ще намеря ли оръжието, което ще доведе до смъртта на Каро?

Оглеждам пейзажа наоколо, затаявам дъх и се опитвам да забавя ускореното биене на сърцето си. Някога плитка равнина, през която тече река, през последните хиляда години вятърът и водата са издълбали клисура, разделяща земята на сто метра надолу.

Виждам път, който минава покрай каньона, сега е празен, но съзирам следите, отпечатали се наскоро в калта от колелата на каруците. Не можем да останем тук дълго.

На дъното реката е като плоска зелена ивица. Водата е широка и в тази част се движи бавно. Не е толкова дълбоко, колкото си мислех първоначално, но стените на каньона са полегати и скалисти, а провиснали храсталаци и залинели дървета стърчат от тях под странни ъгли. Във въздуха няма нищо от смътната магия, която почувствах в тясната долчинка. Но въпреки това нещо ме привлича натам… кара ме да огледам внимателно стените на клисурата, търсейки път за слизане надолу.

— Сигурна ли си в това, Джулс? — пита Илайъс, надниквайки предпазливо. — Ако някой дойде, ще бъде трудно да се избяга.

— Да — казвам аз, макар че в мен се появява съмнение веднага щом поглеждам надолу към клисурата. Ала нямам друг избор, трябва да знам какво се крие долу, в миналото ми.

— Изглежда, че малко по-нататък по пътя има някаква пътека, водеща надолу. Ще сляза, за да се уверя, че там няма никого.

Вече съм приклекнала до ръба, хващам клона на едно надвиснало дърво и се заемам да се спускам надолу. Не мога да видя какво има под мен, но нещо в мен знае, че ако протегна десния си крак, там ще срещна опора. И наистина е така. Онази вече позната тръпка на разпознаването, студена и вълнуваща едновременно, се плъзва по гръбнака ми. Била съм тук и преди.

Умряла съм тук .

В мен се раздвижва някакво замайващо гадене и аз едва не се превивам, за да повърна.

— Джулс — чувам отгоре гласа на Илайъс с нотка на тревога в него. Но вече съм твърде надолу по склона на клисурата, за да се издърпам обратно дори и да искам. Накланям глава назад, за да го зърна как коленичи до ръба, но пътеката надолу е по-малко видима или може би ме води споменът. Челото на Илайъс се сбърчва.

— Ще сляза надолу, за да се уверя, че не идва никой — казва той. — На половин километър натам е. — Вдига ръка, сочейки по посока на течението на реката. Гласът му е непринуден, но не може напълно да скрие безпокойството в думите си. — Да се срещнем там, долу, на дъното?

Чакам, хванала се за склона като паяк, докато звуците от стъпките на Илайъс не се изгубват в тихото ромолене на водата долу. Стигам до дъното на клисурата и се обръщам. Водата блести пред мен и ме вика към себе си.

Умряла съм тук . — спомням си отново аз и потръпвам.

Искам да повикам Илайъс и очите ми се приковават в малката му фигура в далечината. Но дори докато го правят, зрението ми се замъглява и се променя със замайване. Смътно долавям как ръката ми бръква в джоба на наметалото, за да извади компаса, докато цветът на небето се изменя рязко от изтляващата бледност на пролетен следобед до позлатеното синьо на есенна вечер.

Простичката красота на реката ме завладява дори когато се препъвам нагоре към брега, нозете ме заболяват, а дробовете ми закрещяват от бягането. Тя изпълва очите ми, принуждавайки ме да примижа, докато оглеждам края на водата, търсейки някакъв признак на живот. Но не Илайъс търся, осъзнавам аз, когато виждам, че дърветата вече не са напъпили, а са голи пред настъпващата зима.

Вече не чакам Илайъс. Чакам Каро.

Пробуждащият се ум се сблъсква със спомена, експлозия от мисъл и чувство, която гори, докато в пепелта остава само едно сигурно нещо.

Трябва да върна сърцето на Каро.

Коленича до ръба на реката, наполовина скрита до някаква плоска наклонена скала, в случай че някой мине оттук. По цветовете на листата около себе си — червени, сякаш кървят, познавам, че сме в разгара на лятото. Магьосницата вече се е преобразила в сянка в края на видението ми, в слух, прошепван из тъмните селски улици. Тя спи с вълците в източните гори. Пътува от град на град предрешена, позволявайки на бедните да пият онова, което е останало от кръвта й. Прокарвам ръката си по една скала до мен, по грубото изображение, издълбано на повърхността й: змия и лисица.

С треперещи ръце изваждам малката кожена торбичка от джоба на полата си и я задържам в длани, така че горната и част донякъде да остане отворена. Торбичката е изненадващо лека, като се има предвид какво съдържа: сърцето на Магьосницата. Чиста сила, чист живот, нарязани на парчета.