Сара Холланд - Евърмор

Сърцето ми забавя ход, за да бие в унисон с неговото — мощният, отмерен пулс на кръвта му веднага след събуждането, който ми шепти от всички места, на които телата ни са притиснати едно към друго. Буйната ми, танцуваща кръв намира пристан в неговия непоколебим пулс, едновременно забавяща се и развихряща се, шумна и притихнала.

Мога да накарам този момент никога да не свършва. Лиъм няма да се бои, мога да го разбера от ласката, с която едната му ръка се вдига, за да погали бузата ми, от чудото в диханието му, когато той се откъсва за миг, за да си поеме дъх, а сетне наново намира устните ми. Той ще остане тук с мен завинаги, ще го стори, ако не се отдръпна.

Но не мога. Не мога да спра целия свят. Не и завинаги.

И макар това да е сред най-трудните неща, които някога съм правила, аз го пускам. Отдръпвам се. Все още седнала на леглото му, всъщност в скута му, попивам изражението в очите на Лиъм, все така замъглени от съня, жадуващи и нежни едновременно. Позволявам си да се учудя колко прекрасен е той. А после Лиъм вдига ръцете си от кръста ми и ги задържа между нас, връзка и преграда ведно, докато осъзнаването, че всичко това не е сън, изпълва погледа му.

Застинали двамата с Лиъм седим там в рамките на дълго проточил се момент. Разкъсва ме съжаление. Чакам той да заговори или дори лицето му да се промени от сънливото учудване, което представлява сега.

— Джулс. Какво стана? — не съм убедена дали говори за целувката, или за онова, което се е случило преди нея… за онова, което ме накара да избягам от Белууд, онова, което ме доведе тук, хвърли ме в ръцете му, причината за моя ускорен пулс. Нозете му са замръзнали на място, пръстите му все още са увити около ръцете ми. Кожата му излъчва топлина. Той внимателно проследява костта на китката ми, обръща ръцете ми с дланите нагоре, за да се разкрие разрезът, който Джоуб направи върху плътта ми.

— Ти кървиш — докосването му е толкова нежно, че очите ми започват да парят от напиращите сълзи. — Говори с мен. С Илайъс… не можахме да намерим Стеф, редувахме се да те търсим.

Помислям си да излъжа… ала не мога да понеса сама тежестта на случилото се. Аз убих човек.

Адреналинът от целувката все още препуска у мен; отнема само миг мълчание тази бълнуваща, лудешка тръпка да се преобрази в страх. Да прекъсна мълчанието между нас, да не скрия грозната истина за станалото, е далеч по-плашещо, отколкото всичко, което съм сторила. Ала няма как да заобиколя истината, освен ако не излъжа. И нещо повече — ужасяващо е, че не искам да лъжа Лиъм.

Разказвам му всичко.

Когато свършвам с това, което се случи, той излиза да говори с Илайъс. След като съм му разказала за Джоуб и неговото нападение — както и за смъртта му, за целия този мрак — целувката ни остава премълчана и аз не понечвам да променя нещата, преструвам се, че се суетя над покривката на леглото, избягвайки очите на Лиъм, докато той напуска стаята. Едва когато вратата се затваря зад него, аз забелязвам някакво смачкано парче пергамент на нощното шкафче. Без да мисля, все още трепереща от адреналина, вземам бележката и я изглаждам, за да я прочета.

Сине,

Върни се веднага у дома. Свитата на Кралицата пристигна и повече не мога да отговарям за отсъствието ти. Добре знаеш, че тя предприема мерки, за да накаже нелоялните. Няма да допусна още една трагедия в дома си.

Лорд Никълъс

Ужасът стяга стомаха ми при тези думи. Дали не съм подписала смъртната му присъда?

Звукът от стъпки навън ме кара да подскоча. Оставям бележката да падне от изтръпналите ми пръсти точно когато Лиъм влиза отново.

— Помолих Илайъс да ни даде няколко минути. Не знаех дали искаш компания, или… трябва ли да те оставя, за да си починеш?

Той замълчава, а в гласа му се долавя надежда, която ми казва, че би искал да остана. Руменината се задържа по страните му, косата му все още е разрошена там, където съм прокарвала пръстите си през нея.

— Лиъм — думата ми се изплъзва със силна въздишка, сякаш нещо ме е ударило в гърдите и аз нямам идея какво да кажа.

Но не ми се налага да мисля твърде дълго. Той коленичи пред мен, протяга ръка и преплита пръстите си с моите, стиска ги, като че съм единствената му котва към света. Притискам се на свой ред към него и сдържам риданието, което се събира в гърдите ми.

Саркастичният присмех на Каро отеква в главата ми. Виждам как зъбите й се оголват подигравателно, чувам обещанията й да изтръгне и разбие сърцето ми. Спомням си дяволския глад в очите й, когато опря ножа си в гърлото на Роан, мислейки, че смъртта му ще ме сломи.