Сара Холланд - Евърмор

О, как би се смяла тя, ако знаеше какво съм сторила току-що.

Лиъм все още се взира в мен, очите му са меки, умоляващи. Чака ме да кажа нещо. Защитава ме още откакто и двамата бяхме деца… дори когато го мразех и се боях от него. И през цялото време съм била права да се страхувам, макар и да не съм знаела защо. През цялото време той е бил човекът, който би могъл да разбие сърцето ми.

Пръст по пръст аз отдръпвам ръката си от неговата. Сълзи се стичат по бузите ми, горещи и яростни от онова, което знам, че трябва да направя, за да го спася. Същото нещо, което правеше татко, което Лиъм е правил през цялото ми детство.

Аз трябва да излъжа.

Може би от това е създадена любовта. Може би това ми е позволило да се държа за сърцето на Магьосницата в продължение на векове.

Ставам и се раздвижвам из стаята, вземам дрехите му от мястото, където са сгънати до постелката за спане, и ги пъхвам в кожената му пътна чанта.

Главата на Лиъм се вдига рязко при щракването на закопчалката.

— Какво вършиш? — прошепва той.

Гласът ми излиза плътен, гърлото ми е пълно с още непролети сълзи.

— Трябва да се върнеш в Евърлес. Аз… — думите се закачват за гърлото ми, сякаш отказват да участват в заблуждаването на Лиъм. — Аз ще отида с Илайъс в Кънимор.

Той ме наблюдава безмълвно. И се вцепенява.

— Така ли?

През скръбта сърцето ми крещи да върна думите си обратно. Ала не мога. Да го целуна, бе като да нарисувам мишена върху гърдите му, ето защо, ако той не се върне в Евърлес сега, баща му ще го открие. А после и… Каро.

— През цялото време ти беше прав, че трябваше да избягам оттук — оставям дрехите и се връщам да седна до него. Тялото ми се чувства едновременно тромаво и приклещено, собствената ми безпомощност притиска кожата ми отвътре. Не мога да сторя нищо друго, освен да го убедя да се върне в Евърлес, където може да бъде повече в безопасност, отколкото е с мен. — Сигурна съм, че Илайъс ще се съгласи да ме отведе.

— Разбира се — отговаря той объркано. — Разбира се, че ще ни отведе…

Лиъм притихва, когато съумявам да му отправя сълзлива усмивка. Състрадание и съжаление раздират гърдите ми, щом си спомням обещанието, което ми даде Илайъс в Крепостта на Крадеца — че ще убие Алхимика, за да гарантира, че Лиъм няма да пострада.

— Лиъм — проронвам аз, насилвайки се да продължа да дишам, така че гласът ми да не секне. — Трябва да се върнеш в Евърлес. Престори се, че нищо от това не се е случило.

Той ме поглежда с празен поглед, без да каже нищо. Независимо колко много интелигентността му ми лази по нервите обикновено — бързият му ум непрекъснато се приковава към следващия отговор, преди дори да смогна да схвана загадката — сега тя ужасно ми липсва. Прекалено трудно ми е да понеса мълчанието. Има опасност гласът ми да затрепери, така че не казвам нищо повече. Скръствам ръце на гърдите си, мъчейки се да облекча ледената болка, която се врязва в дробовете ми с всеки дъх.

— Ще тръгнеш сама? — пита той.

— Да… — сега гласът ми наистина затреперва. Преглъщам и опитвам отново, пренареждайки думите си, но не мога повече да се противопоставям на това да му кажа истината. — Време е да се разделим.

— Това ли е, което искаш?

— Това е.

Дълго време Лиъм не проговаря. Просто се взира в мен, а очите му търсят отговора на някаква загадка. Най-накрая той кимва, рязко като падането на гилотина, след което приключва със събирането на нещата си от стаята. Аз седя там и го наблюдавам с празен поглед — като призрак на самата себе си.

За секунда той изглежда замръзнал, след това протяга колебливо ръка към мен и хваща моята, стиска я веднъж, преди да кимне.

Другата му ръка се вдига към лицето ми и той погалва бузата ми с върховете на пръстите си, толкова бързо и леко, че почти не мога да разбера дали не си го въобразявам.

Поглеждам в очите му.

— Обещай ми, че ще бъдеш в безопасност.

— Бих ти обещал всичко — казва той.

Лиъм издърпва собствения си малък бележник от купчината си с вещи, после го притиска към ръката ми и свива пръстите ми около него. Докосва устните си до челото ми с припряно движение, преди безшумно да се измъкне през вратата, без да ми остави какъвто и да било шанс дори да прошепна сбогом.

В някакъв момент заспивам свита до таблата на леглото, с ръце около коленете, а матракът под мен е влажен от сълзите ми. Няколко часа след като Лиъм изчезва, когато се събуждам на бледата слънчева светлина, Илайъс седи до масата и изглежда мрачен. Но той просто казва: