Сара Холланд - Евърмор

— Какъв е планът, Алхимико? — върху устните му играе загатваме за тъжна и закачлива усмивка.

Позволявам на още една сълза да се плъзне по бузата ми. Изтривам я и за секунда се замислям колко различни са Лиъм и Илайъс. С Амма също бяхме противоположности на пръв поглед. Спомен за смеха й отеква в съзнанието ми.

Стягам се и разказвам на Илайъс за случилото се с Джоуб, за изопаченото детско стихче, което ми бе казал, когато му показах странното изречение в книгата си. Червената река, почервеняла от кръв . Казвам на Илайъс как той е предположил, че става дума за кръвта на Алхимика. За смъртта на Алхимика. Въпреки че Джоуб ме нападна и макар че не можех да му се доверя, той не ме излъга. Нямаше причина да го стори… или достатъчно ум.

— Потърси червената ре ка. Смяташ ли, че по някакъв начин това се отнася за твоята смърт? — Илайъс се намръщва. — Ти си умирала повече от веднъж.

— Но знаем за поне една смърт, която се е случила в река. Поне според историите.

Той се обляга назад.

— Каро те е принудила да изядеш сърцето й през първия ти живот.

Аз кимвам.

— Според историите аз съм й предложила обратно сърцето й, като съм го превърнала в дванайсет камъка. Тя ме е накарала да ги изям, защото е вярвала, че съм я заблудила, точно както съм измамила господаря, а после в гнева си ме е удавила в реката.

— И ти искаш да отидеш там?

Кимвам отново.

— Дори ако историите не са истина, те съдържат истини. Ами ако съм се опитвала да насоча себе си към тази история, към онзи момент, защото тогава се е случило нещо важно? Някакъв ключ към победата над Каро? Може би това наистина е било номер през цялото време и аз съм възнамерявала да я унищожа там и тогава.

Бръквам в чантата си и изваждам бележките на Лиъм. Гърдите ме болят да ги държа, но аз ги отнасям при Илайъс и ги разстилам върху масата.

— Точното място никога не е било посочвано в историите, но той е открил някакъв неизвестен учен, който предполагал, че истинското място на смъртта ми е долината Блайт.

— Тогава… отиваме в долината Блайт.

Навън утринта е мъглива и студена, огледално отражение на сивия пейзаж в гърдите ми. Долината Блайт е на няколко километра от Монтмиър, близо до едно градче, наречено Прайстън, и първо трябва да минем през големия град.

Тъй като Ейлстън е залят от войници и граждани, които искат да спечелят от ареста ми, с Илайъс изпробваме нова дегизировка: разкъсваме робите си и зацапваме плата с пръст, все едно прекарваме дните си в гората, като така заприличваме на кръволоци. Когато отново излизаме на улицата, за да намерим обществен превоз, забелязвам как групи хора се скупчват там с отвратени изражения върху лицата си. Сърцето ми започва да бие учестено, приемайки, че са ме видели, но после дочувам части от техните разговори.

— Повече от хиляда години…

— Дано Магьосницата прокълне убийцата, задето ни докара това до главите, и да открадне времето й, докато тя спи…

— Войниците ще започнат да ни източват кръв следващата седмица…

Обръщам се към Илайъс, но той вече говори с някого в тълпата. Когато се връща, ми казва, че Кралицата е разпространила съобщение. Нейните войници се движат из градовете на Семпера и ще започнат да източват години кръв от гражданите на случаен принцип, ако Джулс Ембър не бъде открита до началото на седмицата. Като се очаква това да продължи, докато някой не я предаде.

Стомахът ми се сгърчва от гняв.

— Това не може да е Ина. Трябва да е Каро. Още по-сериозна причина да побързам.

За щастие, Илайъс страни от темата за колибата на Джоуб, когато градът остава зад нас и се отправяме към мястото на главния път, от което една обществена каруца за сено ще ни отведе в посоката на долината Блайт.

Докато пътуваме, потънали в мълчание, реалността на случилото се предишната вечер се загнездва в сърцето ми. Аз убих човек.

Нямаше друг избор — нашепва някакъв глас в ухото ми.

Главата ми се отпуска в ръцете. Вярно е, че Джоуб служеше на Каро. Но поглеждайки назад, тези обстоятелства не изглеждат важни. Той беше жив, а сега е мъртъв. Заради мен. Заради Алхимика.

С подобни мисли денят преминава в съкрушителна агония — прехвърляме се от кола на кола, докато дърветата стават по-гъсти, като навеждаме главите си надолу, когато минаваме през групи от стражи. Моментът на раздялата ми с Лиъм все още съумява да се промъква в мен изненадващо.

Най-накрая в късния следобед с Илайъс стигаме толкова далече, колкото е възможно с обществените каруци. След като слизаме, той посочва през дърветата сенчестото устие на някакъв пролом, а след това към картата, която притежава. На Лиъм е, осъзнавам с болка аз. Долината Блайт е на дъното му. Нещо в мен изтлява и като набързо угасена свещ и аз изстивам. Цялото това криене. Цялото това отчаяно пътуване… а сега ще се наложи най-накрая да се изправя лице в лице със собствената си смърт, с първата ми смърт.