Сара Холланд - Евърмор

Протягам нагоре ръка и изваждам нещо от косата си. Синя сатенена панделка.

— Трябва да ти дам нещо, ако ще идвам да живея с теб.

Ухилено, момичето взема панделката и ми помага да се изправя.

— Не трябва да се страхуваш повече. Аз съм специална като теб. Баща ми също. Ние не сме като другите хора.

Светът пак се променя пред очите ми. Озовавам се обратно в долината Блайт и всеки сантиметър от мен е Джулс Ембър.

Надавам сподавен, безмълвен вик от чувство на неудовлетвореност, без да се интересувам как той отеква по стените на клисурата… защото не искам вече да бъда въвличана в миналото си, в натрошеното на дребни частици негово огледално отражение, рееща се с парчета от мен самата, които не могат да се подредят. Когато нямам повече сили да ридая, се изправям уморено на крака със залитане и се оглеждам, опитвайки се да реша какво да правя по-нататък.

Въпреки че умът ми блуждае, ми хрумва, че Илайъс трябва вече да е тук. Трябваше да ме посрещне на брега на реката. Той може да ми помогне. Илайъс може да открие някакъв смисъл в това.

Следва… паника. Надзъртам към мястото, където той каза, че ще слезе. Там няма нищо освен реката, искряща кротко на следобедното слънце, и нищо не подсказва, че тези води някога са ме обгръщали, изливайки се в гърлото ми, изпълвайки дробовете ми със смърт.

Втурвам се напред в посоката, в която според Илайъс има път надолу… където каза, че ще пази.

Всяка крачка е усилие, натежалите ми нозе потъват в пясъка. Но все пак не ми отнема много време, за да стигна до един завой на реката, където се мержелеят тесни стъпала, издълбани в клисурата, оплетени от корените на дърветата. Където би трябвало да бъде Илайъс. Но тук няма никого. Никакви стъпки в пясъка.

Съумявам обаче да доловя нещо отгоре над мен, отвъд ръба на малкия каньон. Смесица от гласове — мъжки и женски, които крещят, както и тревожното цвилене на коне. Твърде далеч са, за да различа отделните думи, но ми се струва, че чувам гласа на Илайъс сред тях — спокоен, надменен.

Отначало изпитвам облекчение… следват викове в името на Кралицата. Пронизва ме студ и аз замръзвам.

Докато стоя там, притисната към земята от страх, проумявам, че суматохата сякаш се отдалечава към закътаното фермерско село, което заобиколихме по пътя насам. Внезапно ме поглъща различен вид страх — какво ще стане, ако Илайъс бъде заловен, какво ще стане, ако бъде отведен и наказан заради мен? Мисълта е достатъчна, за да ме изпрати да се катеря по стъпалата, изкачвам се, докато накрая смогвам да надникна предпазливо над върха им.

И сърцето ми се свива от ужас. Насред полето зървам група шорхейвънски войници, които са наобиколили Илайъс с извадени мечове. Той стои в средата с вдигнати ръце и с глава, наклонена към нечия извисяваща се фигура. Ловеца.

Ножът на Ловеца е притиснат към гърлото му.

Движа се, без да разсъждавам, издърпвам се над ръба и се затичвам, затичвам се към тях, а земята лети под краката ми. Когато се оказвам достатъчно близо, за да се обърнат и да погледнат към мен, аз размахвам ръце напред. Призовавам цялата си власт над времето, карам света да се отзове на моята команда… без значение какви ще бъдат последствията.

И то го прави. Времето се събира около мен, около тях . Войниците се забавят, покритите им с ръкавици пръсти се протягат към мечовете, изражения на изумление и страх се разпростират по лицата им. Замразявам ги всички там, където стоят, всички освен Илайъс, който се устремява към мен…

Но нещо не е наред, защото когато срещам очите на Ловеца през отворите в маската му, аз трепвам и се поколебавам… а той се размърдва подобно на проблясването на риба под повърхността на реката — веднъж, два пъти, сетне се освобождава от моето задържане на времето. Издава безмълвна заповед на войниците си — ръката му мълниеносно подава сигнал, който не разбирам, и думите му сякаш пронизват затвора, който съм създала. Войниците падат настрани — извън обсега на моето време. Способността ми да ги задържа се разтваря в нищото.

Вече се движа, за да събера сили за поредна атака, но тогава Ловеца се втурва към мен така, сякаш почти лети над земята. Пробожда ме ужас, какъвто не съм изпитвала, откакто Каро уби Роан.

Почти абсурдно, но първата ми мисъл е да се благодаря, че Лиъм не е тук, че сторих правилното нещо, изпращайки го обратно в Евърлес. Той е в безопасност, стига да не го разкрият. Трябва да се уверя обаче, че ще остане в безопасност. Ако бъда заловена, ако Каро заподозре, че го обичам…