Сара Холланд - Евърмор

— Не мога да те оставя тук! — викам аз, без да се притеснявам колко отчаяно звуча.

— Можеш и ще го сториш — хваща той ръката ми, която е върху тялото му. — Съмнявам се, че Каро ще ме убие. Поне не веднага.

— Не е голяма утеха — изръмжавам му аз. Чувствам как по лицето ми избива пот, когато впрягам цялата си концентрация, за да излекувам раната му. Но това не е достатъчно. Аз не съм достатъчна.

— Върви, Джулс! Довърши онова, което започнахме — той ме дарява с вяла, половинчата усмивка.

Да го зарежа тук е последното нещо, което искам да направя, но чувствам как силата, с която държа времето, излинява. Скоро войниците и Ловеца ще се събудят. И нещата само ще се влошат за Илайъс — и за двама ни, ако съм тук с него.

Накъдето и да поема след това, трябва да тръгна сама. Илайъс кимва, а шеговитостта се изплъзва от лицето му.

— А сега тръгвай, Джулс! — Думите му са сетната искрица светлина в сгъстяващия се мрак.

Да полетя. Бях забравила какво е чувството.

Конят на Ловеца галопира под мен. Тропотът на копитата му, болката в краката ми, докато се опитвам да се задържа върху седлото, ми помагат да забравя онова, което току-що сторих… яздим часове наред, преди да си спомня гледката с раната на Илайъс. Позволявам си да поплача, обвинявайки брулещия ме вятър, а не себе си за това, че оставих най-добрия приятел на Лиъм в ръцете на врага.

Или поне в ръцете на войниците… защото Ловеца ме следва по петите. Единственото нещо, което ме спасява, е, че откраднах неговия кон, който очевидно е по-добър от конете на другите войници, въпреки че аз съм лош ездач. В продължение на часове той ме преследва по малкия път, минаващ през гората, като ту изостава, ту се хвърля напред, препускайки неспирно, ала никога не ме настига.

Гората край нас бързо се смалява… и тропотът на Ловеца зад мен постепенно избледнява с нея. Забавям ход и спирам, ослушвам се за шума на вятъра в мрака, носещ аромата от готварските огньове в далечината. Въпреки че Ловеца все още е назад, зад мен са останали дири от конски копита, виещи се през гората…

Трябва ми място, където да се скрия.

През дърветата лунната светлина озарява позната земя. Върнала съм се на територията на Гърлинг, недалеч от Лаиста, и с всяка крачка се приближавам към Евърлес. Напред съзирам подслон: малък ограден участък на върха на някакъв хълм, като ниска крепост със знамена в зелено и златисто, които се веят над вратата от ковано желязо. По гръбнака ми пропълзява тръпка при гледката на цветовете на Гърлинг.

Никога не съм била тук, но веднага разбирам какво е това — гробището на семейство Гърлинг, обрамчено със стена и само на осем километра от самия Евърлес, а сега обгърнато от мразовита мъгла. Разпознаването води началото си не от спомените на Алхимика, а от приказките, които татко ми разказваше, когато бях малка, както и от шепотите на другите слуги в Евърлес.

Разправят, че ако се погълне, всяко време, което все още е останало в кръвта на мъртвите, може да те убие… но въпреки това в тази страна винаги има достатъчно отчаяни хора, които се опитват да изкопаят мъртвите и да проверят. Това няма значение в територии като Крофтън — никой от мъртвите няма време за крадене — но гробовете на благородниците неизменно са далеч от населените места, разположени встрани, нависоко и плътно отделени. Недостижими като планински върхове.

Слизам от коня, краката ме болят от притискането към него и връзвам юздите му на едно дърво, достатъчно отдалечено от гробището, така че никой да не го забележи.

По останалата част от пътя към гробището на Гърлинг тичам. Мъглата се стели по стената и се свива като пръст, за да ме повика навътре.

От двете страни на входа има две закътани места, където стражите на Евърлес обикновено пазят портите. Сега те би трябвало да са там, за да гарантират, че мъртвите членове на семейство Гърлинг ще останат необезпокоявани от желанията на живите хора, но аз допускам, че най-вероятно им е било възложено да претърсват Семпера за мен. Изпращам благодарствени думи към Магьосницата за това. Ако Каро не ме преследваше, може би нямаше да мога да вляза спокойно. Покатервам се през портата и се спускам в гробището.

Вътре високите стени закриват голяма част от небето, а утринната тишина става странна и неестествена. Величествени надгробни камъни от мрамор или полиран гранит стърчат от мъглата, тъмни форми с остри ръбове се извисяват от нищото. Поредна тръпка пролазва по кожата ми, докато стоя сред тях. Обичайните звуци на пролетта — птича песен, шепот на вятър — отсъстват. И ако не съзирам протяжното движение на мъглата около мен, бих се запитала дали времето не е спряло. За мъртвите предполагам, че е…