Сара Холланд - Евърмор

Макар да й казах, че аз съм чудовището, което е очаквала да види, гърлото ми се запушва от ужаса и предателството, когато тя се придвижва напред с по-смъртоносна грация, отколкото съм виждала у нея в Евърлес, и притиска върха на камата си към гърдите ми. На свой ред срещам очите й, копнееща да й кажа истината за мен, за нас само с поглед. Спомняйки си безмълвния език, на който Амма и сестра й общуваха помежду си и пазеха в тайна с такава любов.

Мускулите около устата на Ина се стягат. Объркване и предпазливост се борят върху лицето й. Мълчанието между нас се разпростира, по-оглушително от яростната атака на стъпките от другата страна на вратата. Гледам я втренчено, сълзи се стичат по бузите ми и съм разкъсвана между това да я отблъсна и да й разкрия истината, противно на всякакво благоразумие.

Най-накрая точно когато вратата се отваря и крещящите стражи се втурват вътре, а полите на Каро се завихрят сред тях като пристан на смъртоносно спокойствие в сърцето на бурята Ина отдръпва камата от гърдите ми.

Тогава нещо ме удря мощно в слепоочието и всичко потъва в мрак.

Щом идвам на себе си, пред очите ми бавно изплува лицето на Каро, а острите й черти и зелените очи са прекрасни като отровно пълзящо растение. За момент си представям, че съм обратно в Евърлес, строполила се в леглото с нея след дълга нощ, както в деня, в който с Каро и Ина отидохме в Лаиста и пихме мейдъл, за да отпразнуваме предстоящата сватба на Ина и Роан. И за миг се чувствам щастлива. Чувствам се в безопасност.

После болката отново се завръща у мен, а с нея и осъзнаването. Останалата част от стаята се прояснява около нас. През високите прозорци се показва осеяното със звезди небе, отразено в огледалата, които ни заобикалят, така че всичко изглежда като сребро и звезди.

Все още сме в стаята на Ина. Но Ина я няма.

Каро — лицето й пак е младо и красиво и няма и следа, че съм забила нож в тялото й — е над мен и ме държи в ръцете си. С едната си ръка ме подкрепя наполовина изправена, а с другата прокарва пръст по челото ми. През мен преминава хлад. Тя отдръпва ръката си, разглеждайки с възхищение кръвта върху пръстите си, която прилича на черна под светлината на звездите. Прошепва някаква дума на език, който не разбирам, и от пръстите й избухват пламъци, пламтящи ярко като свещи, а след това угасват за секунда, преди да помръдна, оставяйки ръцете й чисти. Като че пламъкът се храни с кръвта ми.

Мрачно си мисля колко глупаво съм постъпила. Въобразих си, че се превръщам в неин равностоен противник с незначителния си контрол върху времето. Само че нейните сили са далеч отвъд моето разбиране. От дивото изражение в очите й не съм сигурна, че дори самата Каро ги разбира.

— Престани да си играеш с мен — изсъсквам през замайването си. — Ако смяташ да ме убиеш, направи го!

Тя замръзва, а сетне накланя лицето си надолу към моето.

— Вече сме обсъждали това, Джулс — казва и въпреки зловещия отпечатък по лицето й гласът й звучи нормално, ниско и напевно както винаги. Малко нетърпеливо. — Никога няма да те нараня, докато не ми се наложи.

— Докато не разбиеш сърцето ми — изръмжавам аз.

— Точно така — очите й се забождат в мен. — А сега ми кажи…

Внезапно далечна музика секва думите й. Прииждащият звук е толкова чужд тук, в разгара на този ужас, че ми отнема известно време да го проумея. Струнни инструменти, множество на брой, приглушени от стените. Далечни барабани, които карат пода да трепери, но толкова леко, че вероятно не бих забелязала, ако съм изправена на крака.

Каро си поема дъх, челото й се сбърчва от разочарование.

— Коронацията. Боя се, че трябва да те оставя засега, Джулс.

Тя посяга към роклята си и изважда флакон, пълен с нещо като кафява сол. Преди да съумея да помръдна или да помисля, тя го вдига към носа ми и когато си поемам дъх, някаква блестяща мъгла се прокрадва над мен, изсмуквайки и мъничкото сили, притаили се в тялото ми. После остра и режеща болка се спуска в центъра на скалпа ми, сякаш умът ми се е разцепил на две.

Изобщо не мога да се съпротивлявам, когато Каро ме плъзва от скута си. Строполявам се на пода като парцалена кукла.

През пулсиращата болка чувам гласа й — висок, пронизителен и уверен, да се извисява към стълбището. Не мога да различа какво казва, но минава миг и после тя си отива, стъпките й се отдалечават, а гласът й се слива с оркестъра.

Приближават се два издигащи се на талази тъмни силуета, през замъгленото си зрение установявам, че това са двама дворцови стражи, идващи предпазливо към мен.