Сара Холланд - Евърмор

Не съм в състояние да се противопоставя, когато ме вдигат за ръцете и ги завързват зад гърба ми с парче грубо отрязано въже. Мъча се да извикам, но успявам единствено да изкривя думите. Сякаш Каро е хвърлила тежка сянка върху ума ми, скривайки онова, което ми е нужно, за да се защитя.

Няма значение — мисля си безславно аз, — защото кой би дошъл да помогне на убийца?

Лицето на Лиъм изниква в съзнанието ми. Трябваше да го послушам — отбелязвам мрачно аз. Трябваше да избягам в Амбъргрис. Сега планът ни е провален.

Неясният ми говор като че дава увереност на стражите. Скоро те ме замъкват до вратата, повличат ме надолу по стълбите, по някакъв коридор… каквото и лекарство да ме накара да вдишам Каро, то прави крайниците ми слаби и безполезни. Единственото, което мога да сторя, е да се опитам да запомня пътя, по който вървим — надолу по каменно стълбище след каменно стълбище, по коридори, които стават все по-тъмни и по-тесни — но в главата си чувам постоянен шепот, звучащ наполовина като гласа на Каро и наполовина като моя собствен. Шепот, който ме пита: Защо се тревожиш? Защо да опитваш? Никога няма да избягаш от нея.

Дори той замлъква, когато стражите ме натикват в някаква тясна килия и затръшват вратата зад мен.

В сънищата си ставам змия, източените ми мускули са покрити с люспи, блестящи като изумруди. Плъзгам се през мрака и сенките, които протягат дългите си пръсти и се опитват да ме хванат. Златото притичва бързо край мен. Стройно тяло, кехлибарени очи. Лисица — казвам си аз, а мислите ми са сведени единствено до проблясъци на усещания и чувства. Мразовит въздух по тялото ми, светлина пред мен, докато Лисицата поглежда назад.

Страх, ужасен страх и шум зад мен като бой на силен вятър или лай на хрътка, чиито челюсти щракат и ръмжат по петите на плячката й, приближавайки се все повече…

Стряскам се и се събуждам от страх. Поне мисля, че съм будна; твърде тъмно е, за да съм сигурна. Примигвам. Очите ми се съсредоточават върху ивицата светлина, която прорязва тъмнината. Светлината идва изпод вратата на килията ми. През мен пробягва адреналин, останал от кошмара. Онзи отвратителен вой.

Надигам се на лакти, мъчейки се да се отърся от съня. Примигвам отново, докато очите ми свикнат с мрака. Това трябва да са килиите на тъмницата в подземието на двореца на Семпера. Подът под мен е от същия камък с цвят на слонова кост като всичко останало, но е зацапан с прах и мръсотия. В мрака край себе си мога да различа следите върху протрития под, където затворниците са сновали напред-назад. Нозете ми се стягат болезнено, докато се изправям до седнало положение.

Тихо е, ала тишината не е пълна. Ако се вслушам повече, мога да чуя слаби гласове пред вратата, да забележа как светлината се прекъсва, когато стражите крачат пред килията ми.

Времето минава, изтича през пръстите ми като пясък. Аз се взирам през мъничкия отвор във вратата на килията в продължение на часове, стараейки се очите ми да останат съсредоточени върху правоъгълника със светлината. Броя прашинките, които се въртят в сянката и извън нея. Поглъщам всяка дума на стражите, всяка следваща по-приглушена от предишната заради дебелата дървена дъска, която ни разделя. Опитвам се да чуя мелодията и ритъма на говора им и да позная всеки от тях откъде е. Всичко, върху което да фокусирам мислите си след упойващото вещество, което Каро ме принуди да вдишам… Всичко, което отвлича разсъдъка ми от блясъка на камата на Каро, леденостудения поглед на Ина и начина, по който се промениха очите й, след като светлината изчезна от тях.

Когато някаква нова сянка смущава лъча светлина, проникващ върху пода на килията ми, и спира там, цялото ми тяло се напряга и застава нащрек.

— Вие двамата пропускате много от пиршеството долу — казва непознат женски глас. — Можете да слезете там, тази няма да иде никъде.

— Капитане — подема единият страж, а гласът му е груб, но нервен. — Имаме заповед от лейди Каро да я пазим тук.

— Тя е опасна — добавя другият мъж, подритвайки вратата с ботуша си. — Дръзна да нападне Кралицата с голи ръце. Видях го със собствените си очи.

Внимателно, използвайки лакътя си, за да се изправя, аз се измествам към вратата, за да чувам по-добре. Чувствам се всякак, но не и опасна, упойващото вещество обаче явно отслабва и сетивността ми се възвръща, макар и едва доловимо.

Една жена — капитанът? — отваря вратата, доколкото позволява веригата, и надниква в килията. Тя спира очи върху мен, оглеждайки ме критично. После лицето й се променя. Облещва се насреща ми и изговаря нещо без глас.