Сара Холланд - Евърмор

Взирам се в нея объркана. Тя повтаря мълчаливо думите и този път ги разпознавам по устните й.

Спри времето.

Умът ми все още е притъпен, стенещ, но това означава, че не спирам за момент, запитвайки се защо този капитан ми казва да използвам магията си. Сърцето ми бие лудо. Лесно е да притисна дланите си към пода и да поискам времето да се забави около мен. В замайването си почти мога да си представя как нишките му се излъчват от ръцете ми, заобикалят жената и се увиват около двамата мъже. Те замръзват на мястото си подобно на кукли, чиито пружини са се развили.

Не мога да го задържа така за дълго, защото съм немощна. Но и не ми е потребно. Жената прекосява коридора и стисва с пръсти нетрепващите пламъци на факлите. Движенията й са експедитивни. След това се връща на мястото си точно когато губя контрола си върху времето.

Светът ускорява ход. Пламъците изгасват в миг.

Спуска се мрак и тя извиква от страх, който отминава. После се чуват два глухи удара, последвани от по-мощни звуци от падане. Вторият страж има време да извика — кратък, приглушен шум — преди също да се стовари със силно тупване на пода. Дишането ми се нормализира. Чувам пращенето от факлите, които пламват наново.

Стъпките на жената отекват по каменния под и вратата на килията ми изскърцва.

Присвивам очи срещу светлината и съзирам някаква жена страж от Шорхейвън с дълга плитка, спускаща се по гърба й, облечена в същата униформа, каквато носеха и стражите, които ме заловиха. Не я познавам. Докато жената стои там, дишайки учестено, някой друг излиза от сенките в другия край на коридора.

Лиъм е.

Почти си мисля, че е халюцинация, причинена от онова, което Каро ми даде в стаята на Ина, но когато той отривисто прекрачва в килията, съзнавам, че е истински. Лиъм, който ми каза, че аз съм Алхимика, който ме измъкна от Каро в Евърлес. Никога не бих могла да си съчиня премерения и стремителен начин, по който се движи; начина, по който няколко кичура коса се измъкват от опашката му, за да се извият около лицето му. По-блед и по-изпит е, отколкото бе в Евърлес, но изглежда спретнат в зелената си военна дреха, проблясваща със златните си копчета и нашивки. Символът на рода Гърлинг лъщи на гърдите му.

Той кимва към жената капитан, която си тръгва мълчаливо по коридора, а плитката й е последното нещо от нея, което изчезва зад притъмнелия ъгъл.

Старият страх от семейство Гърлинг и най-вече от Лиъм се надига у мен, когато той прекосява килията с три широки крачки. Отдръпвам се леко назад. Знаела бях, че може да е тук, в Шорхейвън, но то е напълно различно от това да стои пред мен точно в този момент.

Преглъщам. Въпреки че зрението ми все още е замъглено и излиняло по краищата, лицето му се откроява на фона на струящата светлина. В очите му се прокрадват и се сменят дистанцираност, облекчение и страх.

— Джулс — казва той и това прозвучава като дъх, който е чакал да освободи. — Ти си жива.

Когато го видях за последно, той ми помогна да избягам от тъмницата на Евърлес и ме изпрати на път с инструкции да се срещна с неговия очакващ ме приятел в Амбъргрис. Той спаси живота ми. Не беше длъжен, ала го стори. И ето че сега прикляка пред мен и ме оглежда: дрипавите ми дрехи, раната, която кърви край линията на косата ми. От него се излъчва топлина, а с нея и загриженост.

— Така и не си стигнала до Амбъргрис, както бяхме планирали. Помислих си… може би кръволоци…

Отново свеждам очи. Не ми бе хрумнало, че той ще се тревожи.

— Добре съм.

Не показвай нищо.

Имаше причина да напусна Евърлес, без да кажа нещо повече от благодаря . Едва познавам Лиъм, но аз едва познавах и Роан, а Каро въпреки всичко го уби. Твърде много се беше случило между мен и Лиъм за краткото време, в което бяхме съюзници. Чувствам тази тишина някак тежка. Опасна.

Слагам ръка на стената, за да се подпра, и се опитвам да се оттласна, за да се изправя, стараейки се да не изглеждам слаба. Той протяга ръка, сякаш за да ме докосне, и аз се отдръпвам стреснато, без да го искам. Ако Каро разбере, че той ми помага…

— Не трябва да си тук — казвам аз.

Наранено изражение преминава по лицето му, но само за кратко.

— Е, значи, ставаме двама. Още по-сериозна причина да се измъкнем оттук веднага — той улавя ръката ми и ми помага да се надигна, а после бързо ме пуска и се заема да развързва въжето на китките ми. — Какво стана? Каро нарани ли те?

Този път срещам погледа му. Знам, че има предвид раната на слепоочието ми, но тя е само прелюдия към онова, което е извършила Каро.