Сара Холланд - Евърмор

Ина среща погледа ми в огледалото. Пудрата се изплъзва от пръстите й, пада върху полираната тоалетка и вдига облак от блестящ прах около нея. Тя се извръща светкавично, очите й се разширяват.

За част от секундата допускам, че ще се затича и ще ме прегърне, виждам импулса, който преминава по откритото й, доверчиво лице, но после леденостудена омраза нахлува в белия потрес на очите й. Ръката й се спуска към сребърния звънец, оставен под огледалото. Пръстите й увисват над него. Готови да повикат рояка стражи.

— Ина — взирам се в нея, а умът ми е бавен, устата ми е пресъхнала. — Моля те, само ме изслушай!

Тя се движи мудно, сякаш изпитва болка. Вдига звънеца от тоалетката, както и една сребърна кама, която не съм забелязала преди, и понечва да стане от покрития си с възглавничка стол.

— Каро ми каза, че са те заловили — гласът й е по-спокоен от очакваното, но по-студен и от най-студения и тъмен зимен ден, който някога съм преживявала в Крофтън… дори когато с татко едва не умряхме от глад.

Моята приятелка. Моята кралица. Моята сестра. Наблюдаваща ме с нещо като омраза в очите. Ала болката в тях, скрита само наполовина под яростта й, е онова, което не мога да понеса.

— Съжалявам — прошепвам, без да съм възнамерявала. Дрезгава молба за милост, за разбиране.

— Защо? — думата излиза от устата й със съскане. — Знам, че си имала тежък живот, Джулс. Мога да проумея защо си мразела майка ми или семейство Гърлинг. Но аз никога не съм ти сторила нещо лошо. Роан ти помогна . — Гласът й трепери, но камата й не помръдва. — Аз ти вярвах.

— Ина — подемам аз на пресекулки и протягам дланите си напред. — Ина, аз не…

Искам да й кажа, че не съм убила Роан. Но преди да изрека останалата част от изречението, в съзнанието ми прелита лицето на Амма. Как ме бе прегърнала в бараката, а след това… мъртва върху изгорялата земя на месарския магазин и кръвта й, събираща се в локва край нея.

Аз убедих Амма да ми се довери. Тя ми повярва. И въпреки това ми я отнеха.

Гласът ми се снишава в гърлото по начин, който няма нищо общо с магията.

Ина пристъпва гордо към мен и сякаш излъчва студ. Усещам как в очите ми започват да напират сълзи.

— Винаги съм се опитвала да бъда мила с теб, а ти съсипа живота ми. Каро винаги казваше, че хората ще се възползват от мен заради добротата ми. Трябваше да се вслушам в думите й — тя спира едва на крачка от мен, стискайки камата близо до себе си. Пръстите й се сключват около дръжката толкова плътно, че острието изглежда като част от нея: един-единствен остър нокът.

Сълза, а сетне и още една се стича по лицето ми, но аз не ги изтривам. Не съм убила Роан или майка й, не съм чудовището, за което ме смята, но това не прави думите й по-малко истинни. Те са мъртви заради мен, и двамата. А Ина е сама с Каро. С Каро, която вероятно се изкачва по стъпалата на кулата, докато ние двете говорим.

Преглъщам малката реч, която бях подготвила за Амма. По-безопасно е, ако Ина вярва в една лъжа.

Призовавайки образа на Каро, на Айвън, на взаимозаменяемите лица на рода Гърлинг, които откраднаха и последната кръвна монета от колана на татко, аз слагам на лицето си маска на гняв.

— Майка ти и семейство Гърлинг съсипаха живота ми — изричам ядно аз. Старият гняв се завихря в мен, събуден от бодливите думи върху езика ми. — Те убиха баща ми само заради това, че беше влязъл в Евърлес. Но едва след като не можаха да ни уморят от глад… заедно с цялото ни село.

Тя още не е усвоила изкуството да крие чувствата, преминаващи по лицето й. Дори през сълзите си смогвам да ги разпозная — объркване, гняв, шок, отново гняв. Всяко от тях ме блъсва като удар, докато търся подходящите думи. Дори сега ми се иска да върна назад онова, което казах, издирвайки думите, с които да покажа истината на Ина, без да я излагам на опасност от страна на Каро.

Но няма нищичко, дори и частица от истината, която да я запази в безопасност. Търся и търся, ала няма нищо.

— Кралицата беше като пагубна чума за Семпера, източвайки кръвта на бедните. Какво значение имат за вас годините ни? За майка ти? За семейство Гърлинг? Гледах как хората умират , докато вие с Роан се тъпчехте на пиршествата, поглъщайки и кръвното желязо на гладуващите — давя се и плюя, но продължавам: — Кралицата заслужаваше да умре.

Ина разклаща звънеца.

Силният му, ясен звън се врязва право в мен. Чувам стъпки, много на брой, трополящи по коридора отвън. Нечий висок женски глас прорязва трополенето, изкрещявайки някаква команда.