Сара Холланд - Евърмор

И забивам ножа си странично в тялото на Каро.

Тя не извиква, но зяпва, като че съм я зашлевила. От раната шурва кръв. Триумф, шок и отвращение се боричкат в мен. Пускам ножа и се отпускам назад, дишайки учестено. Светът се върти около мен, но едно нещо остава на фокус: грубата дръжка на касапския нож на Амма, стърчаща от дантелената рокля на Каро.

Каро все още държи своята кама, но ръката й пада отстрани — безполезна и отмаляла. Твърде е тъмно, за да видя много, но кръвта блести като черно масло на лунната светлина, стичайки се край острието. Не мога да откъсна очи от нея.

— Джулс — прошепва тя, докосвайки раната си с ръка. Усмивката й е изчезнала. Гласът й е слаб и уязвим и кара нещо в гърдите ми да се извива болезнено.

После Магьосницата се свлича на колене с меко, жалко тупване.

Аз потръпвам нервно, докато инстинктът ме призовава да отида при нея, да й помогна, но ето че стоя безчувствено. Не, не, не! Умната слугиня, с която се сприятелих в Евърлес, бе просто измислица, маска. Каро е Магьосницата. Тя уби Роан Гърлинг. Тя уби Амма. Тя изравни Крофтън със земята. Това не се променя от накъсаното й дишане, от кръвта, която капе по пръстите й, и от агонизиращата извивка на устата й, която е като дълбока резка върху лицето й.

Нейното лице. Нещо в него не е както трябва… нещо в него се променя едва доловимо на лунната светлина. Аз пристъпвам крачка по-близо. Бръчки се разпростират по брадичката, бузите, челото й. Очите й потъват все по-навътре в ямките си и се обвиват във виолетови сенки. Кожата й е дори по-бледа от обикновено, придобива цвета на пергамент, а после на кост.

В шок осъзнавам, че черната й коса се превръща в сребро, сякаш лунната светлина е нещо материално, което се вкопчва в нея и оцветява плитката й, капейки надолу, докато бялото обхваща рамото й. Тя издава пронизителен стон и обгръща с ръце тялото си.

Нещо ме подтиква да скъся разстоянието между нас с две бързи крачки. Без да знам защо, пускам ръката си и я притискам до гърдите й, над сърцето й.

Или там, където би трябвало да е сърцето й. Защото поне що се отнася до това, приказките са верни.

Кожата й замръзва под роклята, като че в тялото й има заровена ледена буца, която вместо да тупти, изпраща вълни от студ, които веднага започват да вкочаняват дланта ми.

Студът прониква в мен чак до върха на пръстите ми, докосващи кожата на гърдите на Каро. Тръпката се плъзва нагоре по ръката ми и мога да се закълна, че усещам как един леден нокът проследява вътрешната част на ребрата ми и бавно обгръща собственото ми сърце. Студът е мразовит като смърт. Аз вдишвам, а сетне издишвам облак от скреж. Той увисва във въздуха между нас — ефирен като воал.

Въпреки че съм чувала историята за сърцето на Магьосницата безброй пъти, сега я усещам . Върху кожата си. В костите си. В гърдите си. Аз нося сърцето на Магьосницата .

За секунда пулсът ми ме избутва по-близо към нея, сякаш сърцето, затворено зад ребрата ми, се опитва да се върне там, където му е мястото.

— Спомням си това — казва тя изнемощяло, повече на себе си, отколкото на мен. Ръката й, студена като кост, се сключва над моята.

Ужасена, аз я поглеждам в лицето. То все още се променя плавно пред очите ми, фините бръчки, които тръгват от крайчеца на очите и устата й — фини спрямо браздите от болка, издълбани на челото й — стават все по-дълбоки и по-дълбоки, докато я наблюдавам.

И тогава…

Следва мощно дръпване в сърцевината на тялото ми. Аз затварям очи и чувам как светът се пресъздава отново край мен: един-единствен притаен набег на звук. На светлина дори зад притворените ми клепачи.

И мирис — мокър кедър, тамянен дим, вкус на кръв.

Още преди да отворя очите си, знам, че вече не съм в градината на двореца. Аз съм някъде… някъде другаде.

Подът под коленете ми е влажен, твърд. Луната също е погълната, заменена е от мъглява свещ. Каро е в ръцете ми, устата й е отворена в писък. Звукът е непоносим.

Само че това не е писъкът на Каро… а моят. Свещта, стените около нас, силуетът на Каро — всички са замръзнали във времето. Отбелязвам в ума си, че роклята й е мръсносиня, а не тъмната като нощ, украсена с дантелени дипли коприна, която ножът ми прониза.

После пак се завъртам и политам назад. При следващото си вдишване отново съм в двора на Шорхейвън.

Каро е в ръцете ми, очите й са затворени. Но кръвта, която потече по роклята й, се връща обратно в раната, а сивият цвят се оттегля от черното на косата й.