Сара Холланд - Евърмор

От двореца, изграден от светъл камък, струи светлина. Той изглежда странно естествен, красив в своята асиметрия, сякаш е бил изтеглен от острите скали, които го заобикалят. Видът му изпраща жестока болка в гърдите ми. Никога преди не съм виждала двореца. Разбира се, че не съм. Но когато погледът ми преминава по стотиците му прозорци, осветени като полилей на фона на нощното море, осъзнавам, че това не е точно така. Познавам двореца, знам, че ако се приближа, ще ми разкрие, че има рудни жилки, пресичащи като вени мраморните му страни, както и въглища, злато, рубини и сапфири, така фино втъкани в камъка, че едва се забелязват, докато слънцето не залезе или не изгрее. Тогава дворецът сякаш гори в пламъци.

Споменът изплува изведнъж, както когато някой познат аромат внезапно ме повлича назад към спомените от детството. Била съм тук, в Шорхейвън. Страдала съм тук. Не като Джулс, а като Алхимика.

Образите, звуците, чувствата прелитат мълниеносно през мен: Каро ме е заловила. Държала ме е като затворник в тъмницата на двореца. Тогава, както и сега, се е опитвала да ме пречупи. Спомням си остриета, огън, болка. Вдигам яката на ризата си нагоре върху лицето си, така че войниците да не чуят звуците — наполовина стенание, наполовина ридание — които не мога да задържа в себе си.

Миризмата на пушек от Крофтън все още е просмукана в дрехите ми дори и след дни на пътуване. Закотвя ме към настоящето, напомня ми какво имам да свърша. Амма е мъртва, Роан е мъртъв, татко е мъртъв. Но все още има живи хора, хора, които Каро може да убие, за да стигне до мен.

Тя ще е проблем на Кралицата , каза войникът. Лицето на Ина се оформя в съзнанието ми такова, каквото бе последния път, когато я видях, усмихната и щастлива, преди да разбера истината за Каро и Кралицата. И за Ина, за това, че сме родени и двете от жена на име Наоми в град, наречен Брайърсмор… насред пожар и крясъци. Научих, че тя е моята близначка точно когато всичко се разпадна на парчета. Ина вероятно ме смята… Сестра ми вероятно ме смята за убийца сега.

Освен ако… би ли ми повярвала, както стори Амма?

Бихме ли могли заедно да унищожим Каро, да сломим невидимата й власт?

Поемам си дълбоко дъх, стараейки се да запазя разсъдъка си бистър, да овладея прилива на надежда, който разсича скръбта и гнева ми.

Когато наближаваме, пред нас изниква по-голям главен път, пълен с карети, пъплещи като лъскави черни бръмбари. Шествието е осветено от газени лампи, висящи в края на високите железни пилони, които очертават пътя. Това трябва да са благородниците от Семпера, пристигащи за коронацията на Ина. Дали Лиъм е някъде зад тези стени?

За секунда съзирам лицето му — очите му са тъмни като нощта, устните му се разтварят, докато издишва едничката дума. Алхимик.

Името ме разтърсва. Защото дори и във фантазиите ми той казва именно това. А не Джулс . Ако никой от нас не беше узнал истината, ако бях просто дъщерята на някакъв земеделец от Крофтън, щеше ли той изобщо да научи името ми?

Пропъждам мисълта. Това няма значение. Не може да има значение, не и докато Каро преследва всички, за които ме е грижа. Вместо това извиквам във въображението си лицето на Ина, интелигентните й очи върху бледото й луничаво лице, очертано от късо подстриганата тъмна коса, познато ми преди въобще да разбера защо. Тя е тази, която трябва да намеря. Ако предположа, че мога да избягам от стражата…

Вместо да се присъедини към бляскавия парад от карети, които се стичат през централната врата, нашата кола завива рязко по един от по-тесните пътища, разклоняващи се от главния като спици на колело. Стоя до преградения прозорец, а пръстите ми са сключени около хладните решетки.

От страната, която гледа към сушата, дворецът е обграден от равна стена в перлен цвят, измамно ниска, но гладка и еднородна като метал. Горе мярвам златиста светлина, процеждаща се през остъклени, покрити с цветя балкони, осветени от редици фенери. Долу огромни вълни се разбиват в основата на скалите, а пръските им почти стигат до най-ниските прозорци по страничните стени на двореца. Океанската вода оставя камъка мокър и блестящ.

Повтарям си онова, което трябва да направя, за да запазя спокойствие, докато навън дворецът расте пред очите ми. По един или друг начин, затворена или свободна, трябва да открия Ина. Трябва да спра Каро.

Докосвам касапския нож, все още пъхнат в ръкава ми, сякаш бих могла да почерпя сила от него.

Малките тъмни силуети на стражите крачат горе по стената, като повечето от тях наблюдават главната порта. Дори през звука на вълните чувам смеха и веселия хор от плътни и тънки гласове. Отляво гладката стена на двореца се спуска към земята, така че между него и океана няма нищо освен стръмна пропаст, дълбока най-малко двайсет и пет или трийсет метра. По-надолу огромни заострени камъни се извисяват коварно над вълните като металически сиви зъби на морско чудовище, чиято паст е зейнала, за да погълне целия дворец.