Сара Холланд - Евърмор

— Какво правиш? Бягай! — мъжът ме сграбчва за ръката, докато минава, и ме дърпа надолу по пътя обратно към фермата на Амма. Пламъците сякаш се оттласкват от човека, когато съм до него. Не си позволявам да разсъждавам какво означава това.

— Какво стана? — пъшкам аз, докато тичам, а гласът ми е дрезгав от дима и ужаса.

— Тенбърн — крещи мъжът, но думите му са прекъснати от кашлица. С другата си ръка той притиска към гърдите си нещо: миниатюрна медна статуя на Магьосницата, предназначена да носи късмет. Той продължава: — Нещо неестествено е, то няма да умре… Жена ми хукна към фермата на Ридис, потока… — И стисва статуята в ръката си като безмълвна молба за помощ.

Неестествено , мисля си аз, а след това: Каро. Това е нейно дело. Няма как да не е.

Статуята на Магьосницата в ръката на мъжа е необгорена, съвършена. И ми се присмива.

Забивам пета в земята, мъчейки се да измъкна ръката си от неговия захват.

— Пусни ме, моля те, трябва да се върна. Приятелката ми…

— Ларис! — изтичва по пътя към нас една жена. Дори и с тъмните петна от сажди по бузите й я разпознавам: Сузана, местната конярка, която често посещаваше колибата ни, когато се нуждаеше от знанията на баща ми. Отначало уплашените й очи са приковани в Ларис, но след това погледът й пада върху мен и аз забелязвам как лицето й се разтяга в маската на потрес и уплах. Тя спира и се взира в мен, сякаш самата аз съм от пламък.

— Змия! — изфучава злобно тя. Изражението й не може да бъде сгрешено: омраза. Мъжът, Ларис, пуска лакътя ми и отскача назад, а ръцете му се увиват около него като щит. Като че бих могла да се нахвърля и да си отхапя парче от него, ако ми се удаде възможност.

Преди да смогна да помисля каквото и да било, жената вече е пред мен и ръката й се сключва като менгеме около моята.

— Брат ми е мъртъв заради теб. Домът му се срути върху него. Ти ни докара това до главите — изсъсква тя, треперейки от ужас или гняв. Тя светкавично се озърта от ляво надясно. Търси някой друг, на когото да каже: Убийца!

И ме блъсва назад към адската постеля от пламъци.

Размахвам ръце, но няма за какво да се хвана. Глезенът ми се закача в останките от някаква стена и аз падам назад в огъня. Болката е ослепителна, всепоглъщаща… а сетне изчезва.

Когато зрението ми се прояснява от червената мъгла, виждам, че пламъците са се отдръпнали и прегрупирали, оформяйки пръстен, който ме заобикаля там, където съм се проснала сред руините на някаква сграда. Чувствам топлината от пламъците, но въглищата под мен са хладни. Ларис и Сузана стоят на улицата, зяпнали към мен.

— Помощ! — разкрещява се внезапно Сузана. — Войници!

— Не, моля те! — подемам аз, но думите замират в гърлото ми. Зрението ми се замъглява от сълзи, което ме кара да се усещам като в някой от моите сънища. Представям си как хората, с които съм израснала, ме виждат и закрещяват: Змия, вещица, лъжкиня, как смееш да показваш лицето си тук!

Вие ме познавате — искам да извикам аз на свой ред. — Аз съм само Джулс Ембър. Дъщерята на Пер. Това е моят дом.

Ала вече никакво само не важи за мен. Разказите на Каро са се разпространили из Семпера като отровен облак. Аз съм демонът в тяло на момиче, убил Кралицата и Роан Гърлинг, враг на Магьосницата, на самата корона на Семпера. Не разбирам какво точно е сторила Каро тук, но знам, че е предназначено за мен.

Тя би убила всички в Семпера, ако това е необходимо, за да ме пречупи.

Амма. Мисълта за нея… сякаш огънят е скочил в сърцето ми и се е запалил там.

Заравям ръцете си във въглените и се оттласквам, за да се изправя на крака, а Ларис и Сузана изругават и си плюят на петите, сякаш най-лошият им кошмар е зад тях. Но вече не ме е грижа. Точно както в онзи момент, когато видях Роан да пада в огнището на татко като дете, аз просто не мисля. Не мога да мисля. Нещо по-голямо ме е обзело, изпълвайки гърдите ми, движейки нозете ми отвътре.

Обръщам се и се втурвам към пламъците, нахълтвайки още по-навътре в Крофтън, докато градът гори.

Пушекът покрива белите ми дробове като пясък. Очите ми изгарят от него и ми става трудно да виждам. Но на улицата огънят се разделя на две и потича близо до краката ми подобно на речна вода около камък. Той обаче не ме докосва, докато бягам към центъра на града, към познатата тясна пътека, водеща до месарницата на Амма. Може би вече е избягала и е в безопасност извън града, гледайки как той се срутва, страхувайки се за мен.

Скърцането и пукането на горяща дървесина изпълват въздуха наоколо. Един простор с дрехи, върху който ризите и одеялата са се превърнали в пламтящи знамена, се сгромолясва пред мен и те тупват на земята като есенни листа. Кашляйки и крещейки името на Амма, завивам по улицата, където тя прекарва толкова много от дните си.