Сара Холланд - Евърмор

И се заковавам на място.

Повечето от сградите вече са превърнати в пепел. Тук трябва да е започнал пожарът. А улицата — магазинът на Амма — е димяща руина, най-високата част от която се издига малко над главата ми. Вътрешността му е изложена на показ, складовите помещения са открити отгоре, а назъбените им форми проблясват слабо на сиянието на жаравата.

В небето се извива стълб от пушек и за миг изглежда така, сякаш придобива формата на върлинесто момиче. Не съм на себе си и умът ми придава на пушека черти: красива, но със зловеща усмивка. Каро.

Чувам гласа й в съзнанието си. Ще разбия сърцето ти, Джулс.

В рамките на безкрайно проточила се секунда не мога да се движа, не мога да разсъждавам, не мога да дишам. Каро не знае. Не би могла да знае, че Амма е моя приятелка. Или би могла?

Тогава свеж прилив на адреналин нахлува в крайниците ми и аз поемам напред през горещината и гъстия дим, който прониква във всичко, носи се на талази нагоре с поривите на вятъра, изгаря гърлото и кожата ми, щипе носа и очите ми. Проправям си път през развалините на месарницата, счупените дървени греди и натрошените работни плотове, овъглените останки от стаята, където се разтакавах часове наред, докато с Амма си споделяхме клюки и истории. Обгоряла от пламъците завеса, половината от строшен чайник с опърлена керамична повърхност. Няма следа от хора. Може би Амма е съумяла да избяга.

Тогава една таванска греда се срутва от мястото си с ужасяващ трясък. В дупката в стената, която тя оставя, съзирам нещо, което кара сърцето ми да спре.

Амма седи отпусната върху някаква паднала греда, а очите й са широко отворени и невиждащи.

— Амма — простенвам аз.

Устремявам се към нея и се свличам на колене, прихващайки я внимателно през раменете. Гърдите й са неподвижни. По кожата й няма белези от изгаряне, но тялото й е изцапано с кръв отстрани. Очите ми се стрелват към тъмнолилавата струйка, която почти не се забелязва върху мръсната й, зацапана с червено и черно пола. Цветът на сок от мава, който не може да бъде сбъркан, оставен от оръжието на кралския войник, и…

Дръжката на кама, която стърчи от гърба й. Макар полираното сребро да е потънало в кръв, веднага я разпознавам: принадлежи на Айвън Тенбърн, командира на стражата в Евърлес.

Каро вече се е заела да изпълнява обещанието си.

Връхлита ме ярост към Каро, а с нея и сила. Разпервам ръце, улавяйки се за нишките на времето, като искам то не само да спре, но и да потече назад, да се върне. Точно както сторих, за да спася Роан Гърлинг, когато бяхме деца в Евърлес. Спаси Амма! — пулсира някакъв ритъм в главата ми.

Димът около мен протяжно започва да се всмуква навътре, свивайки се към земята. Сивите му нишки кипят, завъртайки се по начин, който не е свързан с вятъра. Струва ми се, че в далечината виждам част от пламъците да примигват и да угасват. Локвата кръв сякаш се сгърчва и се връща в Амма.

Но тогава ме изпълва някакво дълбоко и болезнено чувство за нещо зловещо и несправедливо, за някакво стигащо до дълбините на душата ми гадене, което отслабва коленете ми. Тялото ми трепери, докато силата се изцежда бързо от мен, и преди дори да осъзная, че потъвам, се озовавам на ръце и колене сред развалините, разтърсвана конвулсивно от ридания, а по лицето ми се стичат черни от пепелта сълзи.

И ето че наистина започвам да крещя: от скръб, от отчаяние, от ярост.

Разрушените стени на месарницата се сриват и затрупват половината от изкривеното тяло на Амма. Зад тях, в открилата се сега уличка, дузина войници в тъмнолилави кралски униформи стоят в боен ред. Лицата им са покрити с платнени маски.

— Хванете я! — надава глас един от тях.

Отпускам главата си, докато се приближават, омекнала като кукла, а силата ми вече ме е напуснала. Едва съзирам нещо, което проблясва като сребро до ръката ми — месарски нож, блещукащ до разхлабения юмрук на Амма. Свивам пръсти около дръжката му и го пъхвам нагоре в ръкава си точно преди маскираните войници да се нахвърлят върху мен.

Повеждат ме извън Крофтън. Легендарният Алхимик — с окървавени ръце и прояждан от скръб. Пръстите на краката ми се влачат по земята и оставят дири по почернелите отломки. Всичко около мен се върти, като че се намирам в сън, думите на войниците звучат така, сякаш стигат до мен през стъкло. Единственото нещо, което мога да предвидя със сигурност, е, че ме водят в двореца, в Шорхейвън. При Каро.

Немощен глас в съзнанието ми шепне: Бий се с тях! Ако направя опит да свикам магията във вените си, да призова Алхимика, бих могла да спра времето за достатъчно дълго, за да се измъкна от тях и да избягам.