Сара Холланд - Евърмор

Обзема ме страх, когато минаваме през някаква тясна порта, разположена в северната стена. Тя се затваря зад нас със скърцане и отрязва шума на вълните. Настава тишина, нарушавана единствено от звуците на далечна музика и от вятъра, свистящ из дърветата.

Мисля за изгорелия месарски магазин на Амма, за захвърленото й тяло. Гневът и скръбта преминават през мен, избутвайки страха, докато навлизаме в една осветена от луната градина.

Вратите на колата се отварят и ме облива лунна светлина, гъста като кръв. Пъхнати в кожени ръкавици ръце се пресягат навътре. Излизам припряно навън, преди войниците да ме хванат, преглъщам скимтенето си, когато нозете ми се сгърчват и затреперват. Строполявам се върху хладната трева. Зад предпазливите войници, които ме заобикалят, градината цъфти с гъсталак от цветя и стройни дървета. Взирам се нагоре, оглеждайки блестящите прозорци, надявайки се да открия някаква следа, която да ми подскаже къде може да е Ина.

И тогава…

— Здравей, Джулс — казва някой.

Писъкът застива в гърлото ми.

Каро стои по-навътре в градината, неподвижна като статуя. Лицето й попада в сянката, но аз бих я познала навсякъде.

Стойката й, начинът, по който тъмната й коса се развява на вятъра. Искам да се отдръпна, но тялото ми като че е замръзнало, а въздухът в дробовете ми се е превърнал в лед.

Тя прави жест към войниците и те напускат през вратата, през която по-рано влязохме, и то така бързо и безшумно, както мишките се мъчат да избегнат залавянето. Един от тях й подава чантата ми, преди да си тръгне. Тя я отваря, изважда книгата и я стисва между пръстите си, преди да я захвърли на тревата. Гневът се надига в мен, но аз оставам на мястото си. Татко умря за тази книга.

— Джулс — понечва тя наново, а тихите й думи се носят в пространството между нас, обвивайки се около мен, сякаш шепне в ухото ми. — Радвам се да те видя! — И тя пристъпва напред, спира едва на няколко крачки от мен и изважда дълъг кинжал от колана си. Тръпка минава по кожата ми, която се стяга, очаквайки удар.

Ала Каро не замахва. По-лошо — усмихва ми се някак провлачено и апатично, с едно щедро движение, което сякаш разтяга секундите в минути, като благородник, отпиващ кръвно желязо от димяща чаша чай.

Предлага ми камата с дръжката към мен, докато нежните й пръсти стискат острието.

Лунната светлина обгръща лицето й, толкова познато от кратките ми дни в Евърлес и — някъде дълбоко в съзнанието ми — от гравираните през вековете спомени. Тя се усмихва, сякаш сме приятелки от училище, които се срещат след няколко дни раздяла. Зъбите и блестят в мрака.

Изправям се на крака колкото може по-стабилно и изваждам ножа на Амма от ръкава си, вместо да взема онзи, който тя ми предлага. Каро свива рамене и го обръща на обратно в ръцете си, а пръстите й леко се прихлупват върху дръжката.

Тя не се страхува от мен.

Въпреки това аз размахвам острието между нас, надявайки се, че не може да види как ръката ми с ножа потръпва. Ножът не е това, от което Каро трябва да се страхува. Призовавам времето в кръвта си, с мисълта си го заставям да се отзове и след това почти се задъхвам от болка, когато то се изтръгва от мен — повече времева магия, отколкото някога съм владеела, която кара земята под краката ми да затрепери.

И все пак нищо не застива. Въздухът в градината трепти, но времето не спира, не замръзва. Кръвта трепери във вените ми. Нещо ме задържа, пречи ми да спра или дори да забавя времето.

Каро не реагира, а само въздъхва:

— О, Джулс!

— Как правиш това? — изскърцвам със зъби побесняла.

Смехът й се издига като камбанен звън в нощта, смесвайки се с глъхнещата мелодия от вътрешността на двореца, която се носи край нас равномерно като дъжд. Каро предприема още една крачка към мен и се озовава достатъчно близо, за да мога да протегна ръка и да я докосна.

— Ти остави няколко годишни кръвни монети в Евърлес. Не бива да си толкова небрежна и лекомислена с кръвта си.

През тялото ми преминава неволна тръпка. Напълно съм забравила, че оставих монетите през онази ужасна нощ, когато тя скалъпи обвинението ми в кражба от трезора на Гърлинг и ме подлъга с измама да продам от своето време за нея. Когато се бях опитала да й дам кръвното си желязо, тя не бе успяла да го погълне и то отново бе приело старата си форма, засядайки в гърлото й. По този начин тя най-сетне бе разбрала, че Алхимика съм аз, а не Ина.

Каро явно разчита спомена по лицето ми.

— Намерих начин да го изпия, което имаше интересни ефекти, меко казано — обявява тя и по лицето й пропълзява усмивка. — Ти погълна цялото ми сърце, Джулс. Със сигурност не би ти досвидяло мъничко от твоята…