Сара Холланд - Евърмор

Ала не предприемам нищо такова. Защото знам от начина, по който омотават веригите около мен — стегнати, навити три пъти около ръцете и кръста ми, сякаш имам сила за десетима — че войниците се страхуват от мен. Дори не ме докосват, така че не откриват ножа. Страхът им успокоява ума ми дори когато ме мятат в каруца с метални стени и ме затварят в мрак. Смъртната маска на Амма е отпечатана върху катраненочерното платно вътре.

Каро е тази, която ми я отне, нищо че самата тя не бе забила острието. Тя просто сравни Крофтън със земята. Разруши дома ми и го превърна в купчина пепел.

Сега е мой ред да нахлуя в нейния.

Сграбчи момента! — прошепва Амма в ухото ми.

Няма да се бия. Все още не. Не и докато войниците не ме отведат в Шорхейвън.

Вратата на затворническата кола има малък правоъгълен отвор, преграден с ръждясали железни пръчки. През следващите три дни той става моят прозорец към света. Войниците ме прекарват с колата през Семпера, избягвайки градовете и придържайки се към гората или равнините. Представям си тълпата, която би се спуснала към затворническата кола, с която карат убийцата на Кралицата.

Войниците пъхат храна и вода през процепа, но аз почти не ям. Няма място за нищо друго в тялото ми освен за гняв и слаб, но неотменим страх. И за нарастващото усещане, докато пътуваме все по на изток към изгряващото слънце, че нещо се подрежда в мен, сякаш Алхимика, погребан в тялото ми, знае пътя към двореца на брега и копнее да бъде отведен там.

След два изгрева, в мъгливата утринна светлина, оскъдното късче от външния свят, което зървам, се променя: горите и равнините отстъпват място на ниски, вълнообразни хълмове, осеяни с шубраци и пясък. Пътищата стават по-широки и по-гладки. Там, където нашият път се слива с друг, изведнъж се появяват повече покрити каруци, които се движат в една и съща посока с нас и всяка от тях е пълна догоре с щайги с ябълки или блеещи и вряскащи животни. Дори въздухът е различен — пропит с мириса на морска вода, тежък и жужащ от нещо, което се усеща като сила.

Намираме се близо до Шорхейвън. До Магьосницата.

Мисълта за вещите ми прогаря кръвта ми, особено за книгата в кожена подвързия, която подскача в торбата на един от войниците. Въпреки че приказват помежду си тихо, понякога долавям разговорите на стражата през металните стени на колата.

— Не ми харесва това — казва нечий женски глас в някакъв момент. — Да я заведем в Шорхейвън по време на коронацията. Дворецът ще гъмжи от глупави благородници, които ще искат да я видят…

— Почти стигнахме вече — намесва се мъжки глас. — Още един ден и тя ще е проблем на Кралицата, като ни се разкара от главите. — Изсмива се мрачно. — Трябва ми кръвното желязо. Жена ми ще роди всеки момент.

Гласовете им ме заливат, докато след малко не престават да имат значение, а думите им носят по-нищожен смисъл и от ритмичния звук на стъпките им. Часовете се точат. Всеки път, когато спираме, за да ме пуснат да се облекча, половин дузина жени войници ме следват по петите с извадени ками и пушки в ръце. Опулените им очи и треперещи ръце ми носят слабо, перверзно удовлетворение. Прави са да се страхуват от мен — всички те — макар и не заради причините, които са си въобразили.

При тази идея у мен се надига безпокойство. Откога страхът на другите ми доставя удоволствие?

На третата нощ след пожара в Крофтън, след смъртта на моята най-стара приятелка, когато безлунният мрак се преобразява в кървава зора и мисля, че ще избухна от гнева, който кипи под кожата ми, аз го чувам: звука на разбиващи се в скалите вълни. Повдигам се до прозореца, без да обръщам внимание на игличките, сновящи по изтръпналите ми крака, и поглеждам навън точно когато колата преминава по тесен дървен мост, свързващ две сгушени една до друга скали.

Океанът е на дъното на тази трийсетметрова пропаст. Величествен и безкраен, той се разстила черен и спокоен в далечината, бял и пенлив в близост до бреговете. Това спира дъха ми. Винаги съм чувствала, че около Семпера има нещо като клетка, която ни отделя от другите земи, за които само съм чела в книгите. И ето я сега: цялата тази вода, която ни затваря тук като в капан, за да се изядем живи един друг.

От картата на Лиъм и от скалите, ограждащи водата в далечината, знам, че това е залив, а не дори същинският океан. Но никога досега не съм била толкова близо до морето, поне не в този живот. Не мога да не се загледам — първо във водата, а сетне в силуета, който се извисява в края на пътя. От короната на назъбените крайморски скали се издига Шорхейвън, дворецът на Семпера, засенчвайки луната.