Сара Холланд - Евърмор

Нещо обаче не е наред. Някъде отвъд стените на колибата се чуват крясъци, писъци. Татко се напряга, усмивката изчезва от бледото му лице. Миризмата на дим е твърде натрапчива. Има нещо странно, остро и парливо в нея.

Когато се събуждам сред схлупения мрак в бараката на Амма, миризмата все още е там.

Обзема ме чувство за нереалност, докато сядам и се озъртам наоколо. Кокошките на Амма кудкудякат тревожно. Отсрещната страна на бараката е очертана в трепкаща оранжева светлина, чиито проблясващи лъчи проникват през цепнатините в дъските. Изправям се с усилие на нозете си и грабвам чантата си точно когато една начупена огнена линия се промъква вътре и подпалва сеното, разпръснато по пода.

За миг отново съм на седем години, на седем съм и не мога да помръдна краката си от земята, докато ковачницата на Евърлес гори около мен.

Но сега татко го няма, за да ме защити, да ме отнесе на ръце. Само аз съм.

Не си давам време да мисля. Стиснала чантата си в ръце, се обръщам и ритвам стената зад себе си, веднъж, два пъти, три пъти, докато гниещата дървесина поддава, сетне отварям кафеза на кокошките, за да могат да изприпкат след мен, изчезвайки в гората.

Но всякаква тревога заради изгубването на кокошките на Амма или изгарянето на нейната барака изчезва, когато се обръщам, проследявайки с очи реката от огън, вливаща се в моето скривалище.

Защото Крофтън е в пламъци.

Паника обзема сърцето ми. Димът е навсякъде.

Наблизо огънят разцъфва над заоблените краища на покривите на Крофтън. Тичам през нивите на дядото на Амма към димящото сърце на града, без да ме е грижа, че се спъвам в старите, разместени калдъръмени камъни и буците прясно разорана земя. Трябва да намеря Амма. В съзнанието ми се оформя картината на ниския месарски дюкян, където тя отделя месото от костите, сергията на пазара, където двете с Алиа прекарват дните си.

Всички тези хора, всички тези пламъци, цялата тази дървесина.

Белите ми дробове са изранени, крайниците вече ме болят, но аз продължавам, прескачайки разрушената стена, която отделя Крофтън от околните ферми. Стигам до главния път, после се втурвам към скупчените сгради, смътно забелязвам групичките хора, стичащи се в обратната посока. Мога да бъда разпозната, но това ми се струва най-маловажното нещо на света, докато стигам тичешком в града. Оранжевата светлина проблясва край стените на бледите къщи, ярка като гръмотевична светкавица. Гъст дим притулва небето над нас.

Магьоснице, помогни ми да намеря Амма , казвам си отчаяно. Абсурдно и детинско безпокойство обзема крайниците ми. Ала Магьосницата вече не е благословия. Тя е смъртоносно проклятие.

Скоро съм принудена да забавя ход, горещината изсушава лицето ми, прогаря очите ми. Навсякъде около мен дървените сгради димят. Надолу по пътя сградата на училището вече се е превърнала в купчина развалини. Тлеещи отломки задръстват улиците, останки от мебели и пазарски сергии. Налага се, докато тичам, да прескачам горящи парчета от всякакъв вид, отчаяно оглеждайки се наоколо за някакъв признак на живот. Пътят е тесен, пламъците се доближават, а косата ми започва да се сгърчва от топлината. Неприятна миризма ме удря в носа, извръщам рязко глава и установявам, че само на няколко крачки от мен е пламнал магазинът на търговеца на време. Кълна се, че чувам как кръвното желязо бълбука, докато се топи.

Връхлита ме споменът за градинско парти в Евърлес, сякаш случило се преди цял един живот. Огън в средата, запален в бронзово огнище, но излизащ и извън него, подхранван с кръвно желязо, равняващо се на часове, дни и години, така че пламъците да горят жарко и през зимата. Нова вълна от паника облива кожата ми.

Колко дълго ще гори този огън?

— Помощ! — извиквам, макар да не виждам никого, който би ме чул. — Амма!

Нито един човешки глас не отговаря на вика ми, но огънят изведнъж започва да се вълнува, като че лек бриз е преминал през него, и искри кацат върху ръкава ми. Дръпвам мълниеносно ръката си назад…

И спирам. Има нещо необичайно в огъня, по-необичайно дори ако се хранеше единствено с кръвно желязо. Пламъците, виещи се в жълто и червено, се свиват и растат с ритъм, който е равномерен като дишането — контролиран, постоянен, жив .

Някакъв трясък зад мен ме откъсва от мислите ми и аз се завъртам. Един мъж изхвърча от къща на няколко метра пред мен. От вратата зад него излитат искри.

Той се втурва стремглаво в моята посока, а огънят изтича от сградата и го следва по улицата. Не се разпростира, както би трябвало, а потича по стъпките му като живо същество, почти близва петите му, напредва по улицата в малки, буйни подскоци. Докато мъжът се приближава, а пламъците са на сантиметри зад него, аз си спомням за глутницата койоти, която зърнах веднъж, докато ловувах в гората — половин дузина от тях преследваха ранен елен, лаеха и скачаха с нещо подобно на радост, докато го обграждаха.