Сара Холланд - Евърмор

Ти беше прав, татко. Аз наистина бях в опасност , мисля си тъжно, докато протягам книгата в пространството между мен и Амма. Той вярваше, че Кралицата е заплахата. Ала истинската Магьосница бе изчаквала, наблюдаваща от сенките през цялото време. Аз се сприятелих с нея — просто поредната слугиня. Разкрих й тайната си, преди дори самата аз да я науча.

Лисица и Змия. Магьосница и Алхимик .

Амма вдига фенера, за да надзърне към книгата, и устата й става равна като черта. Но тя пристъпва предпазливо напред и я отваря с една ръка, придържайки лампата по-близо с другата.

— Твоите истории — промърморва и прелиства няколко страници. След това вторачва поглед в мен. Загрижеността и подозрението се гонят по това лице, което познавам толкова добре. — Ти си ги записала? Какво е това, Джулс?

— Това не са просто истории. Те са ключ. Ключ към неща, които съм забравила — нервността изсушава езика ми. — Змията… така нарекох себе си. А Лисицата, това е Каро.

Очите на Амма се присвиват срещу мен.

— Момичето, което уби Кралицата.

— Ние бяхме приятелки от много по-отдавна, преди да те срещна. Поне аз мислех, че сме приятелки.

— Искаш да кажеш… когато с баща ти живеехте в Евърлес? — нещо проблясва в очите на Амма, изражението на мъничкото момиченце, което ме молеше за всяка най-дребна подробност, която можех да си спомня за имението на Гърлинг, и което се оставяше да бъде завладяно от приказките за лордове и дами.

— Нещо такова — вдишвам накъсано аз. — Амма, научих нещо за себе си, когато се върнах в Евърлес. Ще ти прозвучи налудничаво, когато ти кажа, но те моля само да ме изслушаш. А след това ще си тръгна. Ако ти искаш да го направя. — Но те моля да ми позволиш да остана , добавям наум. Изгубих толкова много през последните седмици: татко, дома си, приятелите си, дори Евърлес, мястото, което едновременно мразя и обичам. Не мога да изгубя и Амма.

Мисълта за Лиъм Гърлинг отново нахлува в съзнанието ми, непоклатимата вяра в очите му, когато стоеше сред откритото поле, заявявайки, че аз съм Алхимика. Приисква ми се той да е до мен дори само за да покажа на Амма, че не съм луда. Все още не.

— Вярваш ли в Магьосницата? — питам я аз.

— Разбира се — отговорът й идва без колебание. Спомням си дървената статуя на момичето, която тя държи на прозореца си, и листата и зърната на ледената бодлива зеленика, символа на Магьосницата, издълбан над вратите. Същите мотиви украсяват храмовете из цяла Семпера. За Амма, както и за всички други, Магьосницата е доброжелателно същество, а Алхимика — злодеят, откраднал сърцето й. Гневът прокарва пръст по гърлото ми. Каро е разполагала с векове, за да съшие историите си, докато Алхимика — докато аз — трябва да започвам отначало с всяко превъплъщение, потънала в неведение за онова, което е било преди.

— Магьосницата е реална — казвам аз и затварям очи, за да не ми се налага да наблюдавам реакцията на Амма на това, което добавям после: — Аз я срещнах.

Тя зяпва тихо срещу мен.

— Как е възможно? — гласът й е изпълнен със страхопочитание и благоговение. Никога не съм виждала очите й толкова ококорени.

— Каро… Каро е Магьосницата — думите звучат странно, изречени на глас. — Тя се е предрешила като слугиня на Кралицата, за да бъде близо до властта, без да събужда подозрение. Не е толкова могъща, колкото е била някога, така че трябва да се крие зад маската на прислужница.

Потръпвам, когато си припомням думите, които Каро изкрещя към мен точно преди да убие Роан Гърлинг пред очите ми. Искам пак да бъда безсмъртна… без страх от остаряването и смъртта, без да ми се налага да поглъщам селска кръв като някакъв проклет вълк. Лиъм ми каза, че когато съм откраднала сърцето на Каро, всъщност съм откраднала безсмъртието й, разбивайки го на дванайсет парчета, на дванайсет живота. Но все пак Магьосницата живее. Дори и без сърцето си тя е по-силна от всеки човек на земята. По-могъща от мен, въпреки че не разбирам как или защо.

— Джулс… — Амма ме гледа неуверено, с наклонена глава, като че това е една от загадките, които си разменяхме като деца. — Не схващам. — Една от кокошките издава приглушено, но и любопитно звучащо „к-о-о-о“. — Откъде знаеш, че тази Каро е Магьосницата? И защо й е да убива Роан?

— Тя самата ми го каза — макар да знаех, че тези въпроси ще дойдат, ми става все по-невъзможно и по-невъзможно да им отговарям. Чувствам как прииждащите сълзи се забиват в гърлото ми, докато в паметта ми не проблясва спомен: Кралицата се изплъзва от контрола на Каро и се строполява на пода като кукла на конци, чиито пресукани нишки са срязани. — Тя искаше да ме нарани. Опитваше се да разбие сърцето ми.