Сара Холланд - Евърмор

Когато се събуждам, ръцете ми са покрити с кръв.

Това е само измамна игра на лунната светлина и променящите се сенки. Въпреки това трескаво бърша длани във влажната си наметка, като че такъв простичък жест би могъл да изтрие червеното, което оцветява паметта ми.

Седя в един ъгъл на бараката на моята приятелка Амма, намираща се точно извън очертанията на Крофтън, а зъбите ми тракат повече от страх, отколкото от студ, докато трите кокошки на леля й поклопват тихо към мен от своето ограждение. Пролетният дъжд трополи по покрива. Когато бях малко момиче, сгушено в ръцете на татко, звукът на дъжда беше като приспивна песен — напяваше за новия живот, за младата пшеница, която скоро ще бъде ожъната, омесена, а след това изпечена на хляб върху палещата каменна плоча на огнището. Дъждът ме приспиваше, толкова приглушен и истински като гласа на някого, когото обичам.

Сега той звучи като плахо барабанене, което се усилва с всеки порив на вятъра. Звукът на наближаващата гибел.

Очертанията на Крофтън ме привлякоха от гората — нащърбеният силует на покривите на фона на небето, който бях зървала толкова много пъти преди. Нашата колиба е само на десетина минути надолу по пътеката, осъзнавам аз, но тогава ме пробождат болка и скръб, защото си спомням, че тя вече не принадлежи на двама ни с татко. Бих заменила цялото великолепие и лукса на Евърлес за още една вечер край огъня с него. Ала дори Евърлес е изгубен за мен — първият ми истински дом, сега завинаги забранен.

Нямах намерение да спирам, след като избягах от Евърлес, но когато видях познатата барака, стърчаща на наскоро разораното поле, не можах да се удържа. Краката ми сами ме понесоха натам. Сякаш, потапяйки се в тази позната тъмнина, можех да върна времето, седмици и месеци от него, и да отменя всичко, което се бе разиграло.

Да кажа сбогом на Амма, ако имам късмет.

Това беше преди часове… в потайната доба на нощта. Навън има войници, които ме търсят. Джулс Ембър, убийцата на Кралицата. Понякога ги чувах как газят шумно през храсталаците и тромаво чупят клони, което неизменно ми даваше време да подиря подслон в някоя пещера или в клоните на някое дърво. Сега съм тук, сега съм в безопасност…

Нещо изпуква навън. Достатъчно силно е, така че го чувам през звука на дъжда и глухото тътнене на гръмотевиците.

Долепвам окото си до един процеп в старите дъски на стената, върху която се облягам, страхувайки се, че някой войник или скитащ кръволок се е натъкнал на скривалището ми. Не съм сигурна кое от двете би било по-лошо. Бродещият из гората кръволок вероятно би прерязал гърлото ми, би изпил всичките ми години за себе си, без да спре, за да погледне лицето ми. Но един войник би ме оковал във вериги и би ме завлякъл в замъка в затворническа каруца. Оказва се, че не е нещо важно. Единственото, което виждам отвън, са дърветата, които се люлеят от вятъра и чиито клони се огъват като свистящи сенчести ръце, сякаш сочещи към мен и шепнещи…

Убийца! Алхимик!

Преглъщам. Кълна се, че за момент съзирам лицето на момичето, което ме преследваше в кошмарите от детството ми, очертано в светлината на светкавица. Бледи животински очи, които носят добротата като маска. Косата му е тъмна като нощното небе. Белите му зъби са оголени в усмивка.

Когато бях дете, татко ми каза, че сънищата ми никога не могат да ме наранят, но всъщност ме излъга. Преди две седмици момичето се откъсна от кошмарите ми и влезе в истинския ми свят.

Каро. Магьосницата. Древният ми враг.

Вдишвам. Издишвам. Затварям клепачи, мъчейки се да успокоя ускореното си дишане, да послушам как дъждът ритмично трополи по покрива. Прегръщам коленете си и ги притискам до гърдите си, оставяйки звука да изпълни тъмнината наоколо, но това не е достатъчно, за да разсее възела на мъчителното безпокойство, което се събира в гърдите ми. В гората съумявах да пренебрегна страха си. Да го изтикам настрана и да позволя на вниманието си да бъде погълнато от настоящата ми задача: да вървя, да ловувам, да се крия. Да стигна до Амбъргрис, пристанищния град, където един кораб, уреден от Лиъм Гърлинг, чака да ме отведе далече от земите на Семпера.

Но сега, когато съм тук, как бих могла да си тръгна, без да се сбогувам с Амма?

Всеки ден след изгрев-слънце тя идва тук, за да събере яйцата за закуската със сестра й Алиа. Скоро тя ще ме открие и няма какво друго да сторя, освен да чакам. Да чакам, за да разбера дали старата ми приятелка ще изпищи, като ме види, дали ще изтича да повика войниците, които, без съмнение, патрулират в Крофтън по всяко време на денонощието, надявайки се да ме заловят.