Сара Холланд - Евърмор

Точно докато разсъждавам върху това, вратата се отваря. Очаквах го, но ето че страхът разкъсва тялото ми, а главата ми стреснато подскача нагоре.

На вратата се очертава силуетът на Амма, върху раменете й е наметнато одеяло, а в ръката й има плетена кошница. Изглежда добре и у мен за кратко проблясва радост при вида на румените й бузи. Дадох й кръвните монети, които Лиъм Гърлинг ми изпрати тайно, след като татко умря точно пред портите на Евърлес. Надявала се бях, че тежката кесия с монети ще й помогне да изгради по-приличен живот за себе си и Алиа.

Приятелката ми разтърква замъглените си очи с ръка, докато влиза вътре, след което ме забелязва и замръзва на място.

Възнамерявала бях да се изправя, но се оказва, че също съм застинала. Взирам се нагоре към Амма, опитвайки да подредя всички думи, които летят в главата ми, но тя заговаря първа:

— Джулс ? — промълвява тя.

— Амма — докато изричам името й, гласът ми става дрезгав, отвикнал от всякаква реч заради седмицата, прекарана в мълчание в гората между Крофтън и имението на Гърлинг. Притискам ръка към стената и се подпирам, за да се изправя колебливо на краката си, но не пристъпвам към Амма. Все още не. Не и докато не съм убедена, че няма да избяга от мен с писъци.

Тя отваря уста, а сетне я затваря в изумление. Накрая прошепва:

— Моля те, кажи ми, че не си го извършила.

Не е необходимо да уточнява какво има предвид. Слухът за моите престъпления е стигнал до всяко кътче на Семпера — че съм съблазнила Роан Гърлинг, докато съм била прислужница в Евърлес, и съм го използвала, за да получа достъп до покоите на гостуващата Кралица. След това съм прерязала гърлото на Роан и съм пробола с нож сърцето на Кралицата.

— Не съм — казвам аз. Гласът ми излиза дрезгав, умоляващ. — Не съм, Амма.

Амма стои като вкаменена на прага, очите й са приковани в моите — кръгли и блестящи. После тя предприема предпазлива крачка към мен и се озовава под лъч светлина, процеждащ се през някаква дупка в покрива. Тя трепери.

— Тогава какво се случи? Кой ги уби?

— Името й е Каро — отвръщам, а гласът ми леко потреперва, макар че съм репетирала думите в главата си. Трудно ми е да произнеса името й, сякаш самата дума е камък, заседнал в гърлото ми. Цяла Семпера ме смята за убийца. Изправена там, безпомощна и разтреперана пред Амма, проумявам, че имам нужда някой да ми повярва. Имам нужда Амма да ми повярва.

Ако моята приятелка не вижда в мен същата Джулс, която винаги е познавала, не вижда истинската ми същност, мисля, че това ще ме съсипе.

— Каро беше придворната дама на Кралицата — продължавам аз, като си налагам гласът ми да остане спокоен. — Тя уби Кралицата и Роан и хвърли вината за всичко върху мен. Сега всички мислят, че аз съм виновна.

Едва не казвам: всички освен Лиъм Гърлинг, но се спирам.

Амма примигва, а после затваря вратата зад себе си. Сърцето ми прескача, докато фенерът й хвърля потрепващи сенки по стените.

— Защо? — прошепва тя с побледняло лице. — Защо придворната дама на Кралицата ще убива Роан?

Очите ми пламват — внезапно и яростно.

— Не знам — лъжа я аз, преглъщайки сълзите, които заплашват да потекат. — Разправят, че лейди Голд я слуша. Може би Каро вярва, че ще бъде по-могъща, ако Ина е кралица.

Отчаяно ми се иска това твърдение, тази половинчата истина да е задоволителна. За да изчезне бръчката между веждите на Амма и раменете й да се отпуснат от напрежението. Но тъй като бръчката и напрежението си остават, осъзнавам колко глупава е тази надежда. Амма винаги е можела да разбере кога лъжа, и то още откакто бяхме малки момичета, а и лъжите ми бяха все за неща като разлята супа и счупени кукли.

— Разправят, че ти си вещица, че само една вещица можеше да убие някой толкова могъщ като Кралицата на Семпера — гласът й е приглушен.

Стомахът ми се сгърчва от страх при идеята да й споделя истината: аз съм древният Алхимик, проклетият Алхимик… прероден. Стягам се и вдишвам дълбоко.

— Спомняш ли си историите, които често разказвах? За лисици и змии?

Очите на Амма проблясват.

— Май да.

По-скоро за да спечеля време, посягам към чантата си. Амма едва забележимо се сепва и проследява движенията ми с очи. Пренебрегвам слабата болка, която ми причинява това.

С бавни, отмерени движения изваждам подвързаната с кожа книга, която откраднах от трезора на Евърлес. Книгата, която си спомням от детството си и която изоставихме, когато с татко избягахме от имението на Гърлинг, изпълнена с истории и рисунки, които първоначално смятах само за несвързани измислици на едно малко момиченце. Докато татко не умря, понечвайки да си я вземе обратно, с надеждата да запази информацията в нея в безопасност — да запази мен в безопасност — от Магьосницата, най-стария ми враг. Сега книгата сякаш топли ръцете ми, пълна с тайно познание и нещо повече от това — връзка със замъка, който съхранява толкова много от моите спомени зад стените си.