Сара Холланд - Евърмор

Тя се раздвижва. Отваря очи и поглежда нагоре към мен. Жива и ядосана.

Избутвам съживилата се Каро от себе си и се изправям на крака. Светът наоколо се размазва. Тя се взира в мен с блестящ и танцуващ поглед и се надига на колене. Гаденето прегъва стомаха ми наполовина. С едно движение Каро обвива ръката си около ножа и го изважда от тялото си, а сетне го оставя да падне в тревата.

Гледката с кръвта върху острието ми идва в повече, замайвам се от нея. Оглеждам се наоколо и се отдръпвам от Каро, укорявайки се, задето съм повярвала, че едно просто острие ще убие легендарната Магьосница. Наложително е да помня, че никога не съм успявала…

Не мога да я убия…

Ина. Трябва да открия Ина.

По-рано стражите ме въведоха в двора на двореца, когато ме захвърлиха в краката на Каро. Аз се затичвам стремглаво към най-близкия вход на Шорхейвън — към някаква арка, която води към тесен коридор — като не си позволявам да надзъртам към Каро, въпреки че мога да видя с крайчеца на окото си как все още се изправя на крака.

Всяка стъпка разтърсва кипящите ми вътрешности, но аз продължавам да бягам по някакъв коридор, който явно е на прислугата. Коридорът завива леко надясно, следвайки външната стена, а отляво съумявам да забележа малко стълбище през една каменна арка. Насочвам се в тази посока, надявайки се, че ако е подире ми, Каро няма да се досети дали съм тръгнала нагоре или надолу. Избирам нагоре , без да се замисля, и хуквам по стълбите — един, два, три етажа. Не след дълго дробовете и нозете ми пламтят неумолимо, но адреналинът и образът на Ина в съзнанието ми ме водят неотлъчно напред.

Отчаяно извиквам в ума си всеки далечен спомен от Шорхейвън, знанието, че съм била тук и преди. Познавам това място. И така — къде би отишла една млада кралица, докато чака да бъде коронясана?

Два приглушени, ниски гласа се прокрадват чак до сводестите тавани — има още някого на стълбището. Не съм сигурна дали са гости, или стражи, или прислужници. Тъй като могат да чуят тежките ми стъпки, се заставям да забавя ход и да се изкачвам по стълбите с нормална скорост. Сърцето ми бие толкова силно в ушите, че едва дочувам бърборенето на слугите в коридорите или шумоленето на копринени поли, докато благородни дами биват упътвани из двореца.

Щом стигам до една площадка, трябва да реша дали да продължа да се изкачвам, или да се спусна по друг коридор за слуги. Този път стъпките ми не са направлявани от заровените ми надълбоко спомени, а от обикновените ми спомени за Ина в Евърлес. Как тя се дразнеше от стражата пред покоите си и лъжеше най-безцеремонно лакеите на Гърлинг, които не я пускаха извън портите на имението.

Ако действително я познавам добре, ще пожелае да бъде някъде сама. Може би в някоя кула, колкото се може по-далече от стражата.

Нагоре.

Откъсвам мислите си от студа в гърдите на Каро. Подминавам няколко слуги в златисти ливреи по пътя си нагоре по стълбите и през тесните коридори, накъдето ме водят краката ми, но те изглеждат почти толкова изплашени, колкото съм и аз самата, и не ме поглеждат повторно.

Няма стража. Слабичък гласец в мен шепне, че това не е наред, това е друг капан , ала не мога да спра, за да помисля, защото се боя, че ще надзърна над перилата и ще видя нетърпеливото лице на Каро да се вторачва в мен. Краката ми ме носят нагоре и нагоре, и накрая по един коридор с множество прозорци до двойната врата в края му.

Отварям вратата и влизам в просторна стая с високи прозорци, осветена от няколко лампи и изобилна лунна светлина. През многоцветното стъкло съзирам проблясващите скатове и шпилове на покрива на Шорхейвън, а отвъд тях сиянието на морето. Вътре в стаята има купчини книги, кукли от плат, дрехи, разпръснати навсякъде като цветни листенца.

Но тогава я виждам и сърцето ми се свива в уплах.

Ина.

Новата кралица — моята сестра — стои пред високо огледало с гръб към мен и пудри лицето си. В мен нахлува спомен за нощта, в която влязох в покоите на старата Кралица, убедена, че тя е Магьосницата, и я зърнах да се гримира така — бледа като призрак в огледалото. Ина обаче не е старата Кралица. Не е само обвивка… не е обречена.

Пулсът ми е бясно ускорен и аз пристъпвам в стаята с прикован в Ина взор. Оглеждам приведените й рамене, тъжните й очи, в които няма искрици, начина, по който се движи, сякаш всяко движение й струва усилия и я затормозява. Моята приятелка.

Моята сестра. Родена от същата майка в Брайърсмор в деня, в който времето там се разцепва, взета и отнесена от Кралицата и Каро в Шорхейвън, когато татко е избягал с мен. Внезапно ме връхлита мисълта, че сега тя е единственото семейство, което ми е останало.