Сара Холланд - Евърмор

— Тя изгори Крофтън — казвам аз. Гърлото ми се стяга наново, докато мисля за градчето, за крясъците и дима. За омразата на останалите живи хора към мен. За тялото на Амма.

Цветът се оттегля от лицето на Лиъм.

— Изгори? Какво искаш да кажеш?

— Изпепели — кръвта ми кипва. — Не си ли чул? Никой от семейство Гърлинг не присъстваше там.

Той засрамено навежда очи към земята, но гласът му прозвучава грубо:

— Не съм следил за интересите на Гърлинг. Не съм разсъждавал за нищо друго освен за теб. За твоята безопасност — добавя той припряно.

— Айвън беше там — казвам тихо аз, а гърлото ми се свива от отминалото страдание. — Нищо не остана.

Лиъм застива, ръцете му не помръдват от китките ми. Гърдите му се повдигат веднъж… безшумно. Сетне той като че се съвзема и въжето пада на пода. Лиъм проверява коридора пред вратата и след това ме подканва да го последвам, хващайки ме под ръка.

— Имахме план — казва той с нисък, безцеремонен глас.

— Ти имаше план — отговарям аз, пробвайки да го отблъсна. Представям си очите на Каро върху мен как ме наблюдават от някакво невидимо скривалище. Заради раздразнението, което напира в гърдите ми и ги избутва от устните ми, думите излизат по-гръмки, отколкото възнамерявам. Дори и след всичко, което се разигра, натрапчивата му услужливост все още ме дразни.

Лиъм ми помага да изляза от килията в някакъв тъмен, тесен коридор, придържайки здраво с ръката си предмишницата ми.

— Това вече няма значение. Трябва да се махнем оттук.

Аз се облягам на стената, докато той издърпва двамата стражи вътре в килията, вземайки ключовете и заключвайки вратата. Очите му срещат моите за съвсем кратък миг. И макар че владее изражението си, забелязвам поредната искра от емоции, подобно на просветването на монета на дъното на кладенец. Страх… за мен. Той изчезва мълниеносно, но това кара стомаха ми да се свие.

Лиъм сваля някаква маслена лампа от стената и я понася със себе си, докато вървим.

— Поне ми кажи, че Каро не те е видяла.

Мълчанието ми е еднозначно.

Гласът на Лиъм е остър.

— Джулс, Крофтън вероятно е бил капан за теб.

Гневът пламва в мен.

— Разбрах това.

— Тя те познава…

— Тя познава Алхимика — изсъсквам аз, независимо че зрънцето на истината се таи неприятно под кожата ми. Каро наистина ми заложи капан. Знаеше, че ще отида, ако Крофтън е в опасност. Само преди няколко часа, с насочен към мен нож, тя се подиграваше с моята сантименталност. Напук на това казвам:

— Тя обаче не познава мен .

Кошмарът от килията заискрява в съзнанието ми, отрязъците от миналото са се забили надълбоко. Проблясъци на кръв и магия, слабост и сила, Лисица и Змия, и нещо, надаващо вой.

— Какво има? — пита сподавено Лиъм. Неусетно съм забавила крачка.

Отново забързвам.

— Спомените ми започват да се връщат. От други… други животи — опитвам се да звуча незаинтересовано. Все още чувствам истината неестествена, някак погрешна. — Откъде разбра, че съм тук?

— Намерих това в двора на двореца — докато бързаме през зловещо притихналите коридори, той изважда нещо от джоба на палтото си и ми го показва. Моята книга.

— Не трябваше да я носиш — казвам аз с треперещ глас. — Някой може да те види с нея и да разбере, че ми помагаш.

— Помисли, Джулс — отвръща Лиъм, плъзвайки книгата обратно в джоба на палтото си, върху гърдите си. Той забавя ход и отваря някаква врата отдясно. Озоваваме се в друг глух коридор, по който са наредени врати на голямо разстояние помежду си. Жилищно пространство. Във всеки един момент една от тези врати може да се отвори и с нас ще бъде свършено. Мога само да се моля всички гости да празнуват долу. — Има още една причина да те търся. Според слуховете ти си убила брат ми. Никой не вярва, че сме съюзници.

През мен преминава хлад, когато проумявам смисъла на думите му. Каро и Айвън смятат, че Лиъм ми мисли злото. И би трябвало . Той би трябвало да ме мрази. Не съм убила Роан, но той все още щеше да е жив, ако не бях аз и моето детинско увлечение.

Лиъм не проговаря отново, докато не достигаме до горното ниво, постлано и тапицирано с плюш в сребристо и синьо. Гоблени, изобразяващи историята на Семпера, покриват стените. Следвам Лиъм, докато животът на Кралицата се разиграва край мен в пресуканите нишки, сложно изтъканите бойни сцени с лъщящи локви червена кръв, гротескни за гледане на мъждукащата светлина.

Ала една фигура от картините привлича погледа ми. Мъж на средна възраст върху черен кон, издигащ знаме в зелено и златисто, докато битката бушува около него. Сребриста хрътка стои гордо в краката му. Мъжът е достатъчно незабележителен с изключение на изражението върху лицето му: дори в миниатюра той изглежда почти отегчен.