Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

Орките се обърнаха и се изправиха срещу новите си противници. Битката беше жестока — диваци срещу фанатици, татуировки и пиърсинг срещу блестяща броня. Но орките бяха достатъчно силни и обезумели, за да не усещат болка. Паладините бяха изпълнени с праведна ярост и силата на вярата си, а светлите им аури принуждаваха повечето орки при атака да се извръщат настрани. С това предимство паладините успяха да обградят орките и да ги посекат един по един.

— Добра работа — каза Лотар и в същия миг при него пристигна друг караул.

„Какво сега?“, зачуди се Лотар. „Още една атака?“

— Още една атака! — извика войникът, повтаряйки мисълта му. — Този път на запад!

— Проклети да са! — измърмори Лотар, пришпори отново коня си и пое в указаната посока.

Трябваше да им се признае, че са хитри. Той не очакваше атака и хората му не бяха подготвени. Повечето се бяха успокоили, разчитайки на дълга бавна обсада и някои дори бяха свалили броните си, въпреки че им бе наредено да стоят нащрек. И сега си плащаха за грешката. Ако орките успееха да пробият достатъчно редиците им с внезапните си атаки, можеха да продължат и да избягат в планината. Това щеше да им отнеме месеци, дори години да ги проследят всичките, а това щеше да даде на Ордата достатъчно време да се възстанови и да поднови марша си. Лотар не можеше да го позволи.

Той се хвърли в следващата битка, прегазвайки един орк, който не се отмести от пътя му и после обърна коня си и спря, за да огледа положението. Тази атака беше доста по-мощна от предишната, орките бяха поне шейсет, ако не и повече. А още по-страшни бяха шестимата огри точно в средата. Те се биеха яростно, а не нехайно, както последните нападатели, и проявяваха повече тактика.

Особено гигантският орк в средата, чиято дълга и сплетена на плитки коса танцуваше около него, когато замахваше наляво-надясно с огромния си черен чук, разбивайки силите на Алианса с всеки удар. Имаше нещо в него, което удиви Лотар — начинът, по който се движи — бързо, но внимателно, дори грациозно, въпреки тежката си черна броня. И той разбра, че това е водачът на орките. Лотар поведе коня си към битката и тогава гигантът вдигна очи и погледна точно към него. Това не бяха онези светещи червени очи, които Лотар бе свикал да вижда у противниците си — тези бяха сиви и поразително интелигентни. И леко се втренчиха, сякаш разпознаха нещо.

Ето там! Дуумхамър се усмихна, оглеждайки едрия мъж на кон недалеч от него. Онзи, с щита и огромния меч, и умните морскосини очи. Той е водачът им. Дуумхамър се надяваше да открие точно него. Ако успееше да го елиминира, армията му щеше да изгуби кураж.

— Отдръпнете се! — изрева Дуумхамър, премазвайки човека, който стоеше на пътя му и изритвайки един от своите орки.

Човекът, когото видя, също се бе засилил към него, размахвайки онзи меч, без дори да поглежда към кого го насочва. Очите на командира бяха приковани в него. Около него бушуваше битка, но Дуумхамър също не сваляше очи от противника си. Той крачеше напред и разчистваше пътя си с чука, без да се интересува дали поваля човек или орк. От значение бе единствено да се докопа до онзи човек. От своя страна човекът бе съвсем малко по-предпазлив и се стараеше да не посича собствените си хора, макар че се надяваше да се отдръпват от коня и ударите му. Накрая между тях не остана никой и Дуумхамър се изправи пред мъжа от близо.

Върху коня си мъжът имаше предимство и Дуумхамър моментално реши този проблем. Чукът му описа дъга и масивната каменна глава се стовари с пълна сила върху главата на коня. Конят се строполи, от строшения му череп руна кръв, а краката му потръпнаха. Но човекът не падна. Вместо това той бързо се освободи от стремената и отскочи встрани от свличащия се кон, прескочи тялото му и се изправи директно срещу Дуумхамър. Картината на битката сякаш избледня, когато двамата водачи вдигнаха оръжия и се сблъскаха без думи, устремени към едно-единствено нещо — смъртта на другия.

Двубоят бе титаничен. Лотар бе едър, мощен мъж, силен и здрав почти колкото повечето оркски воини. Но Дуумхамър беше още по-едър, по-силен и по-млад. От своя страна Лотар компенсираше младостта и бързината с умения и опит.

И двамата носеха тежки брони — очуканата броня на Стормуинд срещу черната броня на Ордата. И двамата размахваха оръжия, които подчинените им воини не биха могли да повдигнат — блестящото, гравирано с руни острие на Стормуинд и черния каменен чук на рода Дуумхамър. И двамата бяха решени на победа, независимо от цената.