Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

— Чист е — отвърна той, а в буреносно сините му очи проблесна тиха гордост. — С другарите ми се погрижихме за това. Нито един орк не остана там, както и в околните планини.

За миг Туралиън усети остра болка при мисълта, че е трябвало да бъде с хората на Ордена. Но той бе получил друга задача от самия Фейол и изпълняваше същите задължения като Утър и другите паладини.

— Чудесно — Лотар се усмихна. — И пристигаш много навреме, сър Утър. Тъкмо открихме последното местоположение на орките и ще го достигнем за…?

Той се обърна към джуджетата братя до него. Те познаваха региона най-добре и можеха по-точно да преценят разстоянието.

— Пет дни — отвърна Бран, след като се замисли за миг. — Сти’а да не ни изненадат с нещо по пътя.

Той вдигна очи към брат си и кимна.

— И ако ше ’одиш в Блекрок, ние идваме с теб. Ня’а те оставим да се биеш срещу ония сам.

— Не забелязах ник’ви засади — отбеляза Кърдран и се намръщи, като че ли някой се бе усъмнил в разузнаваческите му способности. — Цялата Орда се придвижва стабилно към крепостта.

Той погледна към Лотар, сякаш предвиждаше следващия му въпрос.

— М-да, Уайлдхамър ше останат с вас. Заедно ше сме повече от тях, макар и не мно’о — потвърди той.

— Не е нужна голяма разлика — отвърна Лотар. — Само честна битка.

Изражението му бе строго.

— Значи, пет дни — обърна се към всички той. — След пет дни ще приключим с това.

На Туралиън думите му прозвучаха с намек за пълен завършек, дори гибел. Той само се надяваше тази гибел да не е тяхната.

— Човеците са тук!

Дуумхамър се отърси от мислите си, подразнен от страха, който долови в гласа на Тарбек. Кога войнственият му заместник беше станал толкова слаб?

— Знам, че са тук — изръмжа Дуумхамър, стана и се загледа зад гърба му.

Те стояха на една неравна тераса, изсечена под самия връх на планината пред крепостта и високо над каменистата равнина. И оттук можеха да видят разпрострялата се долу останала част от Ордата. Последният път, когато беше стоял така, воините му покриваха изцяло равнината и нямаше и следа от скалите под краката им. Сега сред зеленото и кафявото се виждаха широки участъци от черна скала и той можеше да разпознае всяко едно семейство, скупчено настрани от останалите. Кога Ордата бе оредяла толкова? Докъде ги беше довел? Защо не бе послушал Дуротан по-рано, защо не бе последвал думите на стария си другар? Всичко, за което го бе предупреждавал, се случваше сега.

— Какво ще правим? — попита Тарбек, пристъпвайки зад него. — Вече нямаме достатъчно хора, за да ги отблъснем.

Дуумхамър го изгледа толкова гневно, че заместникът му отстъпи назад. Наистина сега орките бяха по-малко и не можеха да покрият цялата земя. Но все още бяха орки, в името на предците!

— Какво ще правим ли? — изсъска той на лейтенанта си, смъквайки чука от гърба си. — Ще се бием, разбира се!

Дуумхамър се извърна от разтреперания Тарбек и пристъпи към ръба.

— Чуйте ме, хора мои! — изрева той, вдигайки високо чука си.

Някои се обърнаха, но не всички и това го подразни. Той стовари яростно чука си върху скалата и отекналият звук моментално привлече вниманието на цялата Орда.

— Чуйте ме! — извика отново той. — Знам, че претърпяхме погром и беди, и числеността ни значително намаля! Знам, че предателството на Гул’дан ни коства твърде много! Но ние все още сме орки! Все още сме Орда! И стъпките ни ще разтресат този свят!

От воините долу се възнесоха радостни викове, но те бяха слаби и откъслечни.

— Човеците са ни проследили до тук — продължи той, изплювайки всяка дума, като погнусен… и всъщност наистина беше. — Решили са, че са ни победили! Решили са, че сме дошли тук, бягайки от мощта им, като куче, което бяга от господаря си! Но те грешат!

Той отново вдигна чука си.

— Ние дойдохме тук, защото това е нашето укрепление, нашето сигурно място. Дойдохме тук, защото можем отново да се излеем и да покрием цялата земя. Дойдохме тук, за да се обърнем срещу тях и да ги накараме отново да затреперят от името ни!

Този път виковете бяха по-силни и Дуумхамър ги остави да ликуват. Воините му стояха и размахваха оръжия, и той почувства как отново се съвземат. Много добре.

— Няма да ги чакаме да дойдат при нас! — заяви той. — Няма да си седим тук и да им позволим да диктуват хода на битката! Не, ние сме орки! Ние сме Ордата! Ние ще отнесем битката при тях, а те ще съжалят, че са ни последвали до тук! И когато ги разгромим, ще потъпчем труповете им и отново ще завладеем земите им!