Аарон Розенберг - Приливи на Мрака

Той хвана чука си с две ръце и го размаха над главата си. Сега възгласите разтърсиха скалите и самия камък под краката му. Дуумхамър усети как по лицето му се прокрадва усмивка и се отдаде на радостното чувство. Това бяха неговите хора! Те нямаше да се предадат с хленчене и молби. Ако загинеха, щяха да го направят в битка и с окървавени ръце.

— Подготви хората от клана ни — заповяда той на сепнатия Тарбек. — Елитните ми стражи и аз ще поведем атаката. Останалата част от Ордата ще ни последва.

Дуумхамър се обърна и се вгледа в едрите фигури, които стояха в сенките и чакаха. Всеки един от тях се изправи и кимна, срещайки погледа му, а Дуумхамър им кимна на свой ред. Това бяха елитните му стражи и всички те бяха огри.

Дуумхамър беше истински орк и бе израснал с омраза към огрите, но тези бяха различни. Те бяха доста умни за вида си и освен това бяха воини, а не уорлоци. И не на последно място му бяха напълно верни. Той знаеше, че се възхищават на силата и куража му, явно го възприемаха като по-дребен огър, и се бяха заклели да следват всяка негова заповед. Той, от своя страна, бе започнал да цени силата им и да разчита на подкрепата им. Беше сигурен, че при нужда биха пожертвали живота си и с изненада осъзна, че той самият би направил същото за тях. А сега всички щяха да рискуват живота си, защото залогът бе победата на Ордата.

Поне порталът бе в безопасност. Ренд и Мейм Блекхенд бяха оцелели след сблъсъка с Гул’дан и атаката на Алианса, както и още някои орки от клана им. Те бяха изпратили разузнавач до Дуумхамър, който го бе открил по пътя му към Каз Модан. Тогава Военачалника му бе предал заповедта си братята да се присъединят към останалите от клана си при портала. Той все още не им вярваше напълно, но те поне бяха доказали предаността си към Ордата, а той имаше нужда от силни воини, които да пазят входа към Дренор. Не че някога би си помислил да бяга, дори битката да се обърне срещу тях.

Той отново кимна към огрите. После се отдръпна от терасата и се запъти надолу към равнината, където го чакаше битка.

Алианса не бе подготвен за атаката на орките. Точно както Дуумхамър се надяваше, човеците се бяха позиционирали за обсада, очакваха орките да се появяват поотделно и се надяваха лесно да елиминират онези, които бяха достатъчно глупави да преминат извън защитните скали, които опасваха самата планина Блекрок. Атаката на Дуумхамър ги хвана напълно неподготвени.

— Орки! — извика един войник и се затича към Лотар и лейтенантите му. — Достигнаха до позициите ни!

— Какво?

Лотар пришпори коня си в галоп към черната долина, където беше разпределил по-голямата част от войските на Алианса. Туралиън и останалите го последваха.

И наистина, когато приближи челните редици, дочу познатият шум от битка. И после ги видя. Те бяха орки, но такива, каквито не бе виждал досега. Огромните създания имаха дебели ръце и крака, косата им бе заострена на шипове, които стърчаха нагоре като гребен на птица или грива на кон. Нямаха брони, телата им бяха частично покрити, носеха кожени ботуши и бясно размахваха оръжия, удряйки и пронизвайки всичко около тях. Зелената им кожа бе покрита с татуировки и повечето имаха дребни парченца метал или нещо наподобяващо кости, втъкнати в дупки по ушите, носа, веждите, устните и дори зърната на гърдите им. Те бяха диваци, а мъжете на Алианса падаха под неудържимата им атака.

— Утър! — извика Лотар и паладинът веднага се отзова.

Той насочи меча си към орките и това бе достатъчно. Паладинът кимна, даде знак на останалите членове на Сребърната ръка да го последват, намести шлема и вдигна високо чука си.

— В името на Светлината! — извика Утър, а около него и оръжието му се появи сияние. — Няма да пощадим живота на тези зверове!

Той се хвърли в схватка, а чукът му се стовари върху главата на първия орк и разби черепа му.

Небето тук както винаги беше покрито с облаци и сажди и хвърляше тежки сенки и окървавена светлина навсякъде. Но не и сега. Облаците се разсеяха и от небето се спусна чист слънчев лъч, който обля Утър, докато напредваше сред събралата се Орда. Паладинът се превърна във фигура от чиста светлина — величествена и ужасяваща, а всеки негов удар разбиваше орките от ляво и дясно.

Другите паладини го последваха, облени от неговата светлина. Орденът на Сребърната ръка се беше разраснал през последните няколко месеца и сега наброяваше дванадесет мъже под командването на Утър, без да се брои Туралиън. Тази дузина се хвърли в битката, чуковете и мечовете им заблестяха от вярата им и останалите войници на Алианса отстъпиха, за да им осигурят повече пространство.